Рамая беше в стаите си. Последната половин година малкият апартамент в замъка се бе превърнал в новият й затвор. Беше свободна да прави каквото реши в него. Имаше голяма тераса, на която в красиви саксии бяха наредени палми. Ако решеше, можеше да се разходи в някоя от вътрешните градини на замъка, но винаги рискуваше да се срещне с хора, а това бе проблем. Емоциите им бяха силни, първични и ако като дете я бяха разклащали силно, то сега бяха като урагани, които я помитаха. Дори слугите и стражите, които бе започнала да допуска, за да й донесат храна или да почистят, тестваха до крайност самоконтролът й.
И все пак имаше напредък. Вече все по-рядко позволяваше на чудовището да я превземе. Бе и по-добра в това да усеща кога ще се загуби и ще се превърне в машина за убиване. Постепенно и с много помощ от Тамеш, Лизи и Чарли бе успяла да съхрани разсъдъка си и дори да започне да живее. Бавно, полека и много внимателно, но си позволяваше неща като разходка в коридора и дори поздрав с тези от сестрите й, които бяха достатъчно смели да дойдат при нея. Винаги очакваше с нетърпение следващото посещение на Лизи. С нея можеше да говори, да не се притеснява, че тя вижда чудовище и поне за няколко минути на ден да е Рамая. Дори Тамеш не успяваше съвсем да скрие вината и тревогата си, макар да се стараеше. Това бе и една от причините да полага всички усилия да си върне контрола. Искаше да им покаже, че усилията им не са напразни и тя е все още тук, макар и променена.
Рамая беше в кухнята си и режеше зеленчуци, които после да задуши. Не можеше да ги яде, но Лизи сигурно щеше да дойде по-късно днес и щеше да я накара да ги хапне. Сигурно щеше да е единственото й ядене за деня.
Далширата бе открила, че заниманието й допада още в храма на Ну‘Ахра, а през последната половин година беше заредила библиотеката си с доста кулинарни книги. Понякога двете с Лизи готвеха рецепти от тях. Монотонните движения внасяха мир в главата й. Дори бе започнала леко да си тананика, когато усети нещо няколко секунди преди на вратата й да се почука. Рамая се поколеба, но само за момент. Остави ножа на дъската и се върна във всекидневната.
– Влез!
Ноздрите й се разшириха пряко волята й още с отварянето на вратата.
Откакто бяха излезли от подземието, Лизи беше единственият човек, чиито чувства бяха заровени толкова дълбоко, че обикновено трябваше да се напрегне, за да долови намек за тях. Но не и днес. Днес бушуваха почти на повърхността.
Слабост, информира я хладно повредената част от нея. Рамая се постара да я игнорира и се приближи до приятелката си.
– Добре ли си? – просъска през острите си зъби.
– Да. – отвърна Лизи с усмивка, която само миг по-късно се стопи. – Не. Не мисля, че съм добре.
Рамая потръпна леко и се приближи още няколко крачки към нея.
– Какво е станало?
– Дойде адвокат. Сам… – гласът й се пречупи. – Сам ми е оставил завещание. Не знам… Не знам какво да правя, Рамая.
– Прочете ли го? – попита я внимателно.
– Не всичко. – поклати глава Лизи и си пое пресекливо дъх. – Има писмо, но не мога.
Рамая затвори очи за миг и се опита да се успокои. Лизи имаше нужда от нея. Трябваше да отиде до приятелката си и да я прегърне, но едва бе направила крачка и мъката, която се излъчваше от Лизи, просто я заля, карайки чудовището да надигне грозната си глава и кръвта й да започне да ври. Въпреки това Рамая успя да се овладее достатъчно, за да каже:
– Завещанията не винаги значат, че някой е умрял. А и той не е кой да е. Не може да умре и го знае. Ти също го знаеш, нали?
Лизи преглътна. Поклати глава.
– Вече не съм толкова сигурна. – прошепна. – Ако беше жив… – болката пропука стената, която се бе опитала да изгради около нея, и Лизи изхлипа: – Трябваше да се е върнал при мен досега, Рамая! Но го няма! Няма го!
– Ще се върне. – каза й далширата.
Само че думите й не донесоха успокоение, а точно обратното. Сякаш нещо се скъса в Лизи и болката, отчаянието и страхът просто се изляха от нея, удряйки Рамая и заливайки я като вълна. Далширата отстъпи крачка назад, но емоциите не бяха нещо, от което да можеш толкова лесно да се изолираш. Понякога дори стените не можеха да ги спрат, а сърцето на Лизи бе разбито. Кървеше. И изведнъж тази мисъл придоби друго значение. Ушите на Рамая забучаха, сърцето й забърза ритъма си, а пред погледа й се спусна червена пелена. Усети се как потъва като под дебел воал и света около нея избледнява, заменяйки се от едно-единствено желание: да впие ноктите си в нея и да опита тази кръв, която обещаваше да е по-вкусна от всичко, което някога бе опитвала в живота си.

Елизабет осъзна, че е направила грешка твърде късно. Рамая вече бе погълната от инстинктите си – можеше да го види в леко приклекналата й стойка, в неестествения отблясък на напълно черните й очите. Далширата пристъпи към нея, а Лизи внимателно отстъпи.
– Рамая? – опита се да я извика обратно. – По-силна си от това, Рамая.
Приятелката й изсъска ниско и оголи острите си зъби. Елизабет продължи бавно да отстъпва, опитвайки се да се доближи до масата, където стоеше панера със сферите с приспивателно, които принцесата сама бе поискала да оставят навсякъде из апартамента за всеки случай. Едновременно с това ръката й много бавно се вдигаше към иглата в косата й. Можеше да използва едно от заклинанията на годежната гривна, но се боеше, че нестабилната магия ще я повреди.
Тогава изведнъж далширата изръмжа и скочи към нея. Лизи се отдръпна бързо назад, поставяйки масата между тях. Атмата бълбукаше под кожата й.
– Рамая, спри! – помоли я.
Принцесата изкрещя вбесено и запокити масата към стената. Вазата с цветя се разби на пода, пръскайки стъкла навсякъде, а малките бели сфери се затъркаляха по пода. Лизи изруга, но преди да е успяла да тръгне след някоя, Рамая й се нахвърли. Елизабет едва успя да пореже дланта си на време, за да издигне щит пред себе си, в който ноктите на приятелката й се впиха вместо в лицето й. Гневът и гладът в очите й, докато се мъчеше да се докопа до нея, я уплашиха повече от самата атака. Бяха като някаква нестихваща стихия, която бе отвяла всичко, което бе правило далширата човек.
Грешка. Беше грешка да идва тук днес.
Усетила вината й, Рамая изпищя пронизително и удвои усилията си. Хвърли се с цялата си тежест върху щита и този път Лизи не успя да я удържи. Катурна се назад и инстинктивно оформи с кръвта си нещо остро, нещо, което да рани. Нещо, върху което принцесата се наниза.
Щом видя аленото копие да пронизва рамото й и осъзна какво е направила, Елизабет изгуби контрол. Крясъкът от болка на принцесата бе като физически удар в главата й и я накара да се свие на земята, притискайки с ръце ушите си. Кръвта й отвън приемаше неразличими назъбени форми, свиваше се и се разширяваше спорадично, без тя да може да я спре. Виковете на Рамая продължиха, наситени с ярост, която тежеше и в миризмата й. Граничеше с омраза. Лизи очакваше всеки момент да й се нахвърли и макар да знаеше, че трябва да направи нещо, не можеше да намери волята да помръдне.
Само че атаката не идваше. Елизабет отвори очи. Далширата бе на крачка от нея, протегнала острите си нокти да я сграбчи, озъбена и бясна, но… беше застинала на място. Цялото й тяло трепереше от усили да помръдне, но тя продължаваше да стои като вкаменена. В първия момент Лизи не разбра какво се случва и се огледа дали някой не е влязъл в стаята и не я е прихванал с магия, но двете бяха сами. После изведнъж осъзна какво се случваше и й прилоша.
Контролираше я. Кръвта в нея. Както бе сторила веднъж със Сам преди месеци.
– Нечистите да го вземат! – Лизи се изправи на ръце и колене. – Съжалявам! Извинявай!
Рамая само продължи да й съска, а Елизабет стисна очи и се опита да си върне контрола над себе си. Вдиша дълбоко, изплака и издиша. Изплака, защото бе направила нещо ужасно. И защото щеше да продължи да го прави нарочно още малко.
– Извинявай. – прошепна и се изправи. – Толкова много съжалявам!
Сълзите замъгляваха зрението й, докато се оглеждаше из стаята. Вървеше превита, сякаш Рамая всъщност я бе наранила. Предпочиташе да се справя с физическа болка.
Взе първата бяла сфера, която видя, и се върна при принцесата.
– Извинявай! – изплака още веднъж и я хвърли в краката й.
Вдигна ръка към лицето си, за да се предпази да не вдиша от лилавия дим, който се вдигна, и се насочи бързо към вратата. Чу тялото й да тупва зад себе си и изхлипа задавено. Излезе и забърза към стълбището, за да каже на стражите там да извикат лечител, но те вече идваха към нея, предвождани от Тамеш.
– Добре ли си? – попита я далшира, като спря пред нея.
– Извикай лечител! – каза му и видя как лицето му пребледня. – Рамая е ранена!
– Рамая? – той погледна нервно към вратата. В същото време един от стражите се затича обратно по стълбите. – Какво се случи?
Елизабет не можеше да го погледне в очите.
– Аз съм виновна. – изхлипа и уви ръце около себе си. – Аз я провокирах и тя загуби контрол. И я раних. Аз я раних… Съжалявам! Толкова съжалявам, Тамеш!
– Ти?
Лизи чу как Тамеш си пое дъх, за да не й се развика. Можеше да подуши гнева, който се беше надигнал в него и за миг измести безпокойството, преди далширът сякаш да му сложи похлупак. Без повече приказки, затича към стаята на сестра си. Застина за миг на прага, преди да изтича в стаята и да приклекне до сестра си, повдигайки я от пода внимателно.
– Къде е лечителя!? Доведете го веднага!
Лизи се приближи към тях, но погледът на Тамеш я прикова на място. Имаше толкова много омраза в него. Толкова много гняв.
– Чакай ме в кабинета. – заповяда й през зъби.
Тя кимна, но краката й не искаха да помръднат. Не можеше да отмести очи от кръвта по дрехите на Рамая.
– Веднага, Елизабет! – излая Тамеш.
Лизи си пое разтреперано дъх и си наложи да тръгне. В коридора се размина с жена, носеща голяма кожена чанта. Лечителката. Богове, не знаеше какво ще прави, ако бе сторила нещо на Рамая. Какво, ако я бе наранила непоправимо, когато контролира кръвта й? Беше се надценила. Защо не бе използвала обицата, за да говори с нея? Защо трябваше да идва точно днес?
Когато отиде в кабинета му и видя кутията и папката от Сам, се разплака с глас. Вдигна ги от стола и ги прегърна, търсейки утеха в тях, но те бяха просто напомняне колко е сама, колко объркано беше станало всичко, как всички страдаха заради нея. Първо той бе откъснал живота си, за да даде на нея и заради това сега го нямаше, а сега и Рамая… Богове, защо трябваше да я спира?
Минутите минаваха бавно и прераснаха в час. Тя се мъчеше да се успокои, защото не искаше да изглежда, че се опитва да предизвика съжаление у Тамеш. Заслужаваше гнева му. Заслужаваше да я хвърли в тъмница, заслужаваше всичко, което той реши да прави с нея.
Когато вратата на кабинета му най-накрая се отвори, Лизи скочи на крака. По дрехите му имаше кръв. Кръвта на сестра му. Кръвта на приятелката й. Кръвта, която тя бе проляла, за да запази проклетия си живот.
Преглътна няколко пъти, преди да успее да намери гласа си и да попита:
– Как е тя?
Тамеш я заобиколи и седна зад бюрото си. Едва тогава я погледна.
– Ще се оправи. – отговори й равно.
Елизабет въздъхна дълбоко от облекчение и отправи мълчаливи благодарности на Боговете. Очите й отново залютяха, но тя си наложи да не плаче.
– Наистина съжалявам, Тамеш. Не исках…
– Какво? – прекъсна я далшира остро. – Да я предизвикаш? Да я накараш да загуби контрол? Да те нападне? Знаеш колко много се бореше да е себе си. Знаеш как я е страх да излезе в коридора. Да се размине дори със сестрите си, за да не загуби контрол и да ги нападне. И какво направи, Елизабет? Върна я месеци назад! Потъпка всичко, което беше постигнала и за какво?
Лизи сведе глава и преглътна трудно.
– Следващият път може да я убиеш. Или тя теб. Това не е игра и тя не е Рамая, която познаваш от преди, Елизабет. – гласът на Тамеш трепереше от усилието да не й се разкрещи. – Забранявам ти да я виждаш.
– Какво? – погледна го тя. – Не! Обещавам, че няма повече да…
– Какво, ще се контролираш? Очите ти светят и в момента, Елизабет! – той поклати глава. – Приключи. Повече няма да я виждаш или доближаваш. И не се опитвай да се промъкваш. Стражите са предупредени да не те допускат повече.
Лизи стоеше пред бюрото му, стиснала завещаното от Сам до гърдите си, гледайки го невярващо.
Гонеше я просто така? Той обясняваше на нея, че Рамая не е същата? Той, който в първите месеци нямаше представа какво да прави и я докарваше до лудост с емоциите си дори само като беше на един етаж с нея? Елизабет бе тази, която остана до далширата през цялото това време. Тя бе тази, която й повтаряше непрекъснато, че има живот за нея след онова, което й стори Малора – повтаряше го, докато Рамая не започна да го вярва. Тя бе тази, която бършеше сълзите й, която я разсмиваше, която идваше всеки проклет ден при нея, за да я увери, че е достатъчно силна да се справи.
И тя бе тази, която я нарани сега.
Лизи преглътна гнева си и отново сведе виновно глава.
Така може би беше по-добре. Рамая беше достатъчно силна. По-силна, отколкото самата тя вярваше. Елизабет, от своя страна, знаеше, че собствената й сила се разнищва все повече с всеки изминал ден. Очакваше, че скоро нямаше да може да й е полезна повече, но бе мислела, че има още малко време.
Сълзите й покапаха по яркия килим.
– Кажи й, че съжалявам. – прошепна задавено.
– Ще й предам.
И това беше. Нямаше нищо повече за казване. Беше приключило.
Двама гвардейци я чакаха пред вратата. Ескортираха я по целия път до долу с безизразни, хладни лица, сякаш беше някакъв престъпник, който трябваше да следят да не извърши поредното си прегрешение. Щом се озова в подножието на скалите, Елизабет просто започна да върви. Нямаше цел и посока. Луташе се из улиците, почти пусти заради жаркото обедно слънце. Беше спряла да се опитва да не плаче.
Знаеше, че не го заслужава, но искаше някой да й каже, че всичко ще е наред. Че Рамая ще й прости и че ще се оправи. Че Сам ще се върне. Че няма да е повече сама.
Може би заради това краката й я бяха отвели до склада в Рибния квартал. Нейният каллас може и да не беше там, но откакто той си отиде, Елизабет завършваше всяка обиколка на скривалищата му тук. Отваряше сандъка с тялото му и сядаше до него. Понякога му говореше, а друг път само стоеше мълчаливо, докато от студът вътре пръстите й не започнеха да посиняват и зъбите й не се разтракат. Веднъж в началото бе дошла с одеяло, но Чарли й го бе взел. Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка всички пъти, в които бе виждала мошеника ядосан, камо ли пък на нея, но тогава я бе заплашил, че по-скоро ще премахне заклинанията за съхранения на телата, отколкото да й позволи да живее по този начин и бавно да се превърне в едно от тях. Тогава Елизабет бе плакала, но надеждата, че Сам ще се върне все още бе силна. Сега й се щеше Чарли да я бе оставил да замръзне тук.
Вратата се отключи, щом докосна дръжката. Светлината отвън накара танцуващия мързеливо прах в помещението да заблести като искрите от убита мора. Лъхна я познатата солена, рибешка миризмата на сушените водорасли, които Сам бе наредил по стелажите, за да оправдае ползването на склада, но да не предизвика достатъчно интерес, че да бъде разбит. Под нея обаче можеше да подуши нещо друго. Сладникавият аромат на разложение.
Докато прекосяваше с едри крачки склада, Елизабет си каза, че вероятно я усеща заради засилените си в момента сетива. Така и не бе опитала да натика атмата си обратно в дълбините на същността си. Това трябваше да е, каза си, и прекоси илюзията на Чарли.
Шестте големи сандъка си бяха точно там, където ги бе видяла вчера. В първия миг Елизабет издиша дъха, който бе задържала, а после се скова. Не видя облаче пара пред лицето си както обикновено. Кожата й не настръхваше от студ.
– Не. – прошепна.
Изтича до сандъка, където бяха прибрали тялото на Сам. Остави завещанието му на земята и избута капака. Той лежеше там както винаги, облечен в тъмни дрехи, които караха пепелявото му лице да изглежда още по-бледо, а устните му съвсем сиви. Но миризмата… Лизи отстъпи като на сън назад и покри носа си с трепереща ръка.
Магията най-сетне бе отказала. Трябваше да се е случило по някое време през нощта. В помещението вече бе топло, но телата все още не миришеха толкова силно, че да се усещат отвън. Елизабет убоде показалеца си на иглата за коса и потърка малката обица на ухото си.
– Чарли? – можеше да чуе паниката в гласа си, но не можеше да я спре. – Чарли, моля те! Моля те вдигни! Не знам как да го оправя!
Започна да обикаля между санндъците, викайки мошеника отново и отново. Знаеше, че й бе казал, че може и да не й вдига, но това беше спешно!
– Чарли! – изплака.
Защо му трябваше да заминава точно сега? Защо не се бе върнал още?
– Нечистите да го вземат! – изкрещя и спря пред Сам.
Какво да прави? Да го премести в друг склад? Сам имаше два, които не бяха много далеч от тук, но бяха скрити помещения в магазини. Посещавани магазини, където никой да не заподозре, че Ка’Раим може да крие тела. Повечето му складове бяха на такива места и ако искаше да го премести, трябваше да чака нощта. Вгледа се в бледите му черти и й се прииска да закрещи. Как, нечистите да го вземат, щеше да го направи? Да наеме каруца? Тя си нямаше ни най-бегла представа как да я управлява! Тогава да помоли някой от стражите от храма да помогне? Не, не можеше. Ако някой от тях откриеше какво превозва, щеше да задава въпроси. Щеше да реши, че Сам наистина е мъртъв, особено след като го нямаше вече толкова време.
– Мамка му! – извика. – Мамка му!
Падна на колене до ковчега и изхлипа. Пресегна се и хвана студената му, вдървена ръка. Не можеше просто да го остави да изгние. Това бе единственото, което й остана от него. Не искаше проклетите му пари, апартаменти и бизнеси! Искаше просто да се върне в онзи ден преди седем месеца и никога да не се качи обратно за глупавата манерка. Искаше да го прегърне здраво и да го помоли да си останат вкъщи.
Не държеше всичко да е перфектно като в мечтите й. Би заменила всичките само за един от дните, в които двамата се бяха карали. Щеше да се откаже дори от това, ако можеше просто да знае, че е жив и добре. Нямаше нужда дори да бъдат заедно. Нямаше нужда да си говорят или да го вижда. Само да се върне и тя да знае, че е някъде там. Че живее живота си. Че е щастлив.
– Обеща ми! – изхълца и опря чело на ръба на ковчега. – Обеща ми, че ще си с мен! Аз трябваше да си ида първа, нечистите да те вземат! Защо трябваше да ме връщаш?! Защо позволи на Томас да те рани?! Защо…
Не беше редно. Нищо от това не беше редно.
Не знаеше колко време остана така свита до тялото, но по едно време се надигна и през сълзи погледна към кутията, която й бе оставил. Трябваше да знае.
Пресегна се и я отвори. Писмото лежеше сред паспортите. Единият му край се бе смачкал, когато го бе хвърлила вътре. Тя се разхлипа още по-силно, взе го и го изглади внимателно, шепнейки извинения, които Сам нямаше как да чуе. Избърса с ръкав очите си, пое си разтреперано дъх и погали нежно първата дума. Нежното име, с което я наричаше. Клетвата му към нея.

„Каллис,
Когато получиш това писмо, ще е изминала половин година, откакто ме няма. Искам да знаеш, че дори в момента се опитвам да се върна при теб. Никога няма да спра. Може да е още утре, след месец или дори година, но ти обещавам, че ще те намеря и ще бъдем отново заедно.
До тогава искам да си в безопасност. Не прави нищо рисковано. Не се излагай на опасности. В кутията има неща, които да ти помогнат за това. Знам, че не искаш големи подаръци и трябваше да го направим заедно, но така ще можеш да обиколиш света и да го разгледаш, за да мине времето по-бързо. Когато се върна, ще го направим отново заедно и ще ми покажеш какво си открила.
Както ти ми каза веднъж – не искам да спираш да живееш само защото мен ме няма.
Оставям ти и оръжията ми. Намират се в склада в мазето към апартамента ни в дървеният сандък до стената. Под двойното дъно. Вземи ги и ги използвай.
Пази и гривната ми.
Ще дойда да си ги взема, а заедно с тях – и теб. Кълна се в Боговете, Луната и амарите.
Обичам те, Елизабет.“

Нещо в нея, последната нишка, която я държеше цяла, се скъса. Елизабет се разплака отново и притисна писмото до гърдите си.
Нямаше повече сили да вярва. Беше вярвала половин година, чакаше го, молеше се на всички Богове, опитваше се да се погрижи за нещата, които той остави недовършени. Но не можеше повече. Не можеше да се самозалъгва. Беше време.
Преди седем месеца и двамата бяха получили смъртоносна рана. Разликата бе, че Лизи умираше бавно от нея.
Ако беше ранено животно, щяха да я отърват от мъките отдавна. Боговете й бяха свидетели, бе загубила бройката на всички пъти, в които си бе мислила да сложи сама край. Но не го бе направила. Нямаше и да го направи по същата причина, поради която не остави Рамая да я убие днес, колкото и да й се искаше и да го заслужаваше – част от Сам живееше в нея. Не можеше да я унищожи.
Но Сам? Сам беше мъртъв. Писмото бе пълно с лъжи. Беше я оставил. Нямаше да се върне. Никога.
Елизабет бе сама. Бе загубила всичко и сега беше съвсем сама.
Вгледа се в тялото му. Осъзна, че бе спряла да плаче. Чувстваше се… празна. Куха.
Много бавно, някак вдървено, Лизи се изправи на крака. Беше толкова тихо тук. Никога досега не си бе давала сметка, но в тишината сега можеше да чуе ясно равномерните, бавни удари на сърцето си.
Погледът й се спря на анджарито, което му бе направила. Каза й да го вземе, затова тя го стори, отвързвайки го с механични движения от хладната му ръка. Подържа го в дланта си, поглаждайки с палец сребърните мъниста. Символи на любовта й, на клетвата да бъде негова. Накрая сложи гривната на свободната си китка. Трябваше да я увие няколко пъти, за да й стане.
Всичко беше приключило. Вече не й бе останало нищо. Следователно нямаше смисъл тя да бъде вече тук.
Елизабет погледна лицето му. Нямаше нужда да се опитва да запомня чертите му – те бяха прогорени в самата й душа, заедно с гласа, топлината и миризмата му. Дъжд през лятна нощ. Не гниеща плът.
– Обичам те, каллас. – прошепна.
Затвори капака и си тръгна.