Рамая беше в стаите си. Последната половин година малкият апартамент в замъка се бе превърнал в новият й затвор. Беше свободна да прави каквото реши в него. Имаше голяма тераса, на която в красиви саксии бяха наредени палми. Ако решеше, можеше да се разходи в някоя от вътрешните градини на замъка, но винаги рискуваше да се срещне с хора, а това бе проблем. Емоциите им бяха силни, първични и ако като дете я бяха разклащали силно, то сега бяха като урагани, които я помитаха. Дори слугите и стражите, които бе започнала да допуска, за да й донесат храна или да почистят, тестваха до крайност самоконтролът й.
И все пак имаше напредък. Вече все по-рядко позволяваше на чудовището да я превземе. Бе и по-добра в това да усеща кога ще се загуби и ще се превърне в машина за убиване. Постепенно и с много помощ от Тамеш, Лизи и Чарли бе успяла да съхрани разсъдъка си и дори да започне да живее. Бавно, полека и много внимателно, но си позволяваше неща като разходка в коридора и дори поздрав с тези от ...