Елизабет беше очаквала корабът на МакГилиан да е бригантина или най-малкото шхуна. Бяха бързи и маневрени, точно каквото бе необходимо на един пират. „Вечерницата“ обаче се оказа най-обикновен флейт. С тясната си палуба и тумбестия си, крушовиден корпус, пригоден за голям обем товар, това бяха едни от най-евтините за направа кораби. Бяха предпочитани от тъкмо прохождащите корабни и търговски компании, за да избегнат високите такси, базирани на големината на главната палуба, които някои кралства и два-три острова в Рива налагаха за преминаването през протоците им. Платната на трите високи мачти сега все още бяха прибрани, но пуснеха ли се, Елизабет знаеше, че ще помогнат на кораба да развие доста добра скорост. Но не колкото някоя шхуна например. Или пиратството не плащаше толкова добре, или МакГилиан приемаше съвсем сериозно преструвката си, че е търговец.
– Товарът прибран ли е? – попита капитанът на висок глас щуращите се моряци.
– Да, капитане! – отвърнаха няколко от тях.
Лизи присви подозрително очи и се спогледа с Меридит. Какво точно беше прибрано, след като мъжете продължаваха да търкалят разни сандъци и каци вътре в кораба?
– Какъв товар? – попита Меридит.
– Мед и анбар.
Двете пак си размениха объркан поглед, а физиономията на МакГилиан издаваше, че точно тази реакция е търсил.
– Анбар? – престраши се Лизи.
– Амбра грисеа. Сив кехлибар – направи една драматична пауза и се приведе конспиративно към тях. – Китови лайна.
– Моля? – хлъцна Меридит, а пък лицето на Елизабет се сгърчи от отвращение.
– Ползва се в парфюми и доста лекарства – допълни весело, наслаждавайки се на реакцията й. Мери вдигна ръка и деликатно потри шията си, където се беше пръснала сутринта. – Нaвътре в Континента са луди по тези неща.
– Определено трябва да са луди, за да го ползват – промърмори Лизи.
– Дори си имат специални породи кучета, които да го надушват по плажовете – продължи урока си МакГилиан и в очите му пак се появи весела искрица. – Точно като трюфелите! Някои даже си го хапват. В Еримор, например, предпочитана закуска на богатите е…
– Наистина не искам да знам – каза Меридит рязко.
Изглеждаше доста позеленяла, но когато Майкъл галантно се опита да хване ръката й, за да не тупне случайно на земята, тя се отдръпна рязко и демонстративно. Явно все още му беше ядосана, че нарече Елизабет чудовище. Докторът я погледна като някое сритано кученце. Лизи нямаше как да излъже, че не й стана приятно, че е наказан, но от друга страна, тя никога повече нямаше да се срещне с младежа, а той очевидно боготвореше Меридит. Приведе се към нея с идеята да й прошепне да му прости по-бързо, когато едно младо момче, не повече от дванадесет-тринадесетгодишно, изхвърча от склада и с всички сили зашляпа с боси, мръсни крака към тях.
– Капитане! – провикна се, още преди да ги е стигнал. – Имаме голям проблем! Идва проверка!
МакГилиан не изглеждаше никак притеснен и махна пренебрежително с ръка.
– Вече съм дал пари на когото трябва, Пийт, няма нужда от истерия.
– Не са от нашите, капитане! – изпръхтя задъхано момчето. – Илес е тук! Съдията!
Светът изведнъж забави хода си и ледена вълна се стовари върху Елизабет. Около сърцето й се сключи ръка, а друга впи пръсти в гърлото й. Не можеше да си поеме дъх. Не можеше да диша.
Илес. Върховният съдия. Онзи, който произнесе присъдата й, който нареди да я излеят среброто в гърлото й. Онова чудовище сега беше тук. Идваше към нея. Щеше да я види. Щеше да я залови. Щеше да я убие. Щеше да напълни гърлото й със сребро!
Съзнанието й крещеше да бяга, да се махне веднага. Тялото й бе сковано на място. Не успяваше да вдиша, задушаваше се. Дробовете й горяха. Сърцето й блъскаше като чук по ребрата й. Кръвта бодеше вените й. Причерняваше й. Ледената пот беше като призрачни пръсти по гръбнака й.
Щеше да умре! Този път нямаше кой да я спаси. Щеше да умре. Щеше да умре.
– Гра!
Франк изкрещя в ухото й и я накара да подскочи. Ноктите му се впиха болезнено в рамото й, пропуквайки паниката й и позволявайки на света да нахлуе обратно.
– Елизабет! Елизабет, добре ли си? – кършеше пред нея ръце Меридит, сякаш я викаше отдавна.
Не, не беше добре. Изобщо не беше добре. Цялата трепереше и гърдите й хриптяха от усилието да си поеме дъх, но болката от ноктите на гарванът укрепваше връзката й с реалността. Огледа се. МакГилиан се беше отдалечил и раздаваше трескави заповеди, които моряците бързаха да изпълнят. Нареждаше им да зарежат част от товара и да го скрият някъде в склада, да се погрижат за онзи в трюма. Ако Илес откриеше контрабандата, щяха да са свършени.
Илес.
Елизабет фокусира погледа си върху Меридит.
– Трябва да си вървиш – каза й. Лекият бриз остави хладни дири по лицето й и чак тогава тя си даде сметка, че плаче. Избърса припряно очите си с ръкав и повтори по-твърдо: – Трябва да тръгваш, Чапман.
– Но…
– Веднага! Ако те види тук, най-малкото ще породи въпроси какво прави една благородничка в лошата част на града – глупачката все още се колебаеше, затова Елизабет каза много по-убедено, отколкото се чувстваше. – Аз ще съм добре. Всичко ще е наред, но трябва да тръгваш, за да мога да се скрия.
– Аз… Добре – и с това пристъпи към нея и изненадващо я прегърна. – Пази се.
– Ще се пазя. Благодаря ти за всичко – каза и след кратко колебание я прегърна на свой ред. Гърлото й се сви отново, но Лизи изтика емоцията настрана, а после отдръпна и Меридит от себе си. – Тръгвай. Майкъл ще те изпрати до каретата.
Побутна я към младежа и в следващия миг той вече я дърпаше за ръката, а тя поглеждаше за последно към Лизи. Никога не би предположила, че ще й е мъчно, че повече няма да види Меридит Чапман, но ето я сега – очите й пак се пълнеха със сълзи. Но нямаше време за тях, нямаше време да мисли как напуска Рива завинаги, как напуска дома си или как изобщо няма представа какъв ще е животът й от тук насетне. Първо трябваше да се погрижи да има живот, с който да се чуди какво да прави, така че изтича до МакГилиан. Той изпсува, щом я видя, сякаш за момент беше забравил за нечистата, враг на човечеството, която трябваше някак да изведе от тук.
– Ела с мен – каза й остро.
С няколко едри крачки се озова в кораба, принуждавайки я да подтичва, за да не изостане. Прекосиха тясната палуба, като заобикаляха като танцьори моряците, които все още сваляха багаж в трюма. Някой бутна корабната камбана и силният й звън накара нервите на Елизабет да заподскачат дори повече. Усещаше как в гърлото й се заформя писък от страха и напрежението, но го преглътна и последва МакГилиан до кърмата и в капитанската каюта.
– Отивай под бюрото – излая й.
Тя се подчини на мига, свивайки се под масивното, заковано за пода бюро. Франк изхвърча с недоволен грак. Чак тогава тя осъзна, че има отвори и от двете страни и всеки може да я види там.
– МакГилиан – просъска му, подавайки се навън, за да демонстрира какъв е проблема. – Искаш да ни убиеш ли? Илес не е някой благ чичо, който да се преструва, че не ме вижда отдолу, докато играем на криеница!
Пиратът пристъпи до нея и изтика главата й с ръка обратно под бюрото.
– Стой там и мълчи. Ако отново започнеш да се паникьосваш като преди малко, прави го тихо. Каквото и да става – не си отваряй устата. Ясно?
– Ясно – смотолеви Елизабет.
– Какво казах за устата, госпожице Шей?
Тя го стрелна с ядосан поглед, но си замълча. Не искаше да го предизвиква, когато животът й зависеше от него. Не че щеше да е особено дълъг живот, ако той наистина очакваше никой да не я забележи тук. Започна да се оглежда за някое по-подходящо скривалище, но освен ако не искаше да си пробва късмета с тясното местенце под ниската койка… Всъщност, това звучеше много по-добре. Поне беше до стена и чаршафът можеше да се дръпне надолу. Споменът как бе направила абсолютно същото нещо в лабораторията на страшниците под операционната маса с жива мора отгоре нахлу в съзнанието й неканен и тя побърза да го изгони. Тогава Ръдфорд я бе открил, но това не значеше, че и с Илес ще се случи същото. Преди да наруши забраната на МакГилиан и да му каже, че ще се премести под койката му обаче, въздухът от двете й страни затрептя. Елизабет се озърна притеснено. Дишането й отново се учести, но въздухът изведнъж беше станал по-тежък, по-влажен. Трябваше й секунда да разбере, че този път умът й не й играе жесток номер, ами нещо наистина се случваше. Капитанът промърмори нещо и Лизи надзърна към него. Затворил очи, правеше нещо странно с ръцете си, някакви плавни движения. Над главата й, издълбан в самото дърво, в блед син цвят проблесна магически символ, като онези, които бе виждала в къщата на страшниците. В следващия миг маранята от двете й страни изведнъж спря да трепка, някак се изцъкли и се притъмни. Сърцето й вече биеше като лудо, когато от външната страна на каквото и да бе сторил с въздуха забеляза бледа, полупрозрачна шарка като на дърво. Същото дърво, от което бюрото на МакГилиан бе направено.
Илюзия. С магия беше създал илюзия, че бюрото има гръб, а нея я няма отдолу. Елизабет дори не можеше да сформира и една свързана мисъл, понеже половината й съзнание се мъчеше да се справи с откритието, че пиратът е и магьосник, а другата се чувстваше все едно току-що е присъствала на най-великолепното цирково представление на века. Истинска магия, и то не такава, с която да разчлениш мора! Нищо чудно, че престъпленията на МакГилиан не бяха разкрити толкова дълго. През цялото време е използвал магия, за да крие плячката си.
Лизи хвърли поглед към него през затъмнената пелена, а после внимателно докосна преградата с показалец. Пипна я и веднага отдръпна ръка, наблюдавайки с отворена уста концентричните кръгове, които се появиха, като по повърхността на езеро. Вдигна пръстите пред лицето си и ги потърка, разнасяйки влагата от магията по тях.
– Не пипай нищо – излая й МакГилиан и с една рязка дума на език, който тя не разбираше, илюзията отново се изглади. – И мълчи!
Вратата на каютата се отвори на скърцащи панти и капитанът се завъртя на място към нея. Скриваше й гледката към новодошлия, но начинът, по който отстъпи съвсем леко, преди сякаш да си наложи да се стегне и да стъпи по-стабилно, й подсказа кой е, преди дори да проговори.
– Казаха ми, че още съществуваш.