Вонята на канал проникна при тях в каретата, преди дори да отворят вратата. Чак навън към това се прибави и миризмата на солена вода и водорасли. Комбинацията не беше никак приятна, но след като беше живяла в килия, пълна с боклук и всякакви други неща, Елизабет не я преживяваше толкова тежко, колкото Мери, която побърза да запуши устата и носа си с облечена в бяла ръкавица ръка. Чак очите й се бяха насълзили, но това не й попречи да я изгледа възмутено, сякаш Лизи беше виновна.
– Ти ни доведе тук. – напомни й девойката и се огледа.
Намираха се в Пристанищния квартал, само че в недобрата част, където една порядъчна дама никога, при никакви обствоятелства не биваше да посещава, особено пък сама. Всички къщи приличаха на онази, в която страшниците се криеха – с олющени мазилки, заковани прозорци на първите етажи и счупени – на вторите. Обграждаха ги обрасли с бурени дворове, в които проблясваше стъклото на захвърлени бутилки. Хората, живеещи тук, много приличаха на сградите. Насядали по стъпалата на къщите или пък направо на земята пред оградите, изглеждаха по-скоро мъртви, отколкото живи. Израженията им бяха отпуснати, а погледите – празни, сякаш се бяха отказали да участват в живота и сега просто го чакаха да свърши. Все едно някой изсмукваше надеждата и волята от телата им. При тази мисъл Елизабет се напрегна да види дали на някой от тях не беше прикрепен фантом, но не откри нищо. Кристалът все пак си вършеше работата и явно хората си бяха такива. Това й се стори някак по-страшно от фантомите.
– Нека да тръгваме. – каза на Меридит.
Тя кимна и се обърна към кочияша, който чакаше до тях.
– Господин Елдридж, останете тук.
– Но, милейди… – започна мъжът с явната идея да й обясни колко е опасно тук за нея, но Мери го прекъсна, като положи малката си ръка върху неговата суха и жилава.
– Моля Ви, господин Елдридж. С нас всичко ще бъде наред.
Кочияшът сведе поглед към облечените й в дантела пръсти. Челюстта му се беше стегнала и Елизабет беше убедена, че ще настова да ги придружи, за което тя не бе съвсем против в този квартал. Тогава обаче раменете му се отпуснаха и той кимна.
– Може би ще е най-добре да остана при каретата. – каза и се огледа наоколо. –Нищо чудно някой да се опита да я открадне, ако ме няма да я пазя.
Усмихна й се и потупа сабята, която бе закачена на колана му, за да покаже как точно щеше да постигне това. Елизабет му завидя, мечтаейки си и тя да има някое по-полезно оръжие от метална тръба, откъртена от ръждясало легло. Въздъхна тихо, придърпа качулката си по-надолу и побърза да настигне Чапман, която вече крачеше бързо.
– Къде отиваме? – попита я.
– При контакта ми.
Лизи подбели очи и си прехапа езика, преди да се е заяла. Караше го да звучи толкова мистериозно, когато отиваха при контрабандиста. Е, как двамата се познаваха също беше мистерия, но в момента имаше по-важни неща.
– Който се намира къде?
– В един от складовете.
Да, добре, че са само два, помисли си Лизи сухо. Сега всичко й се изясни. В тази част на квартала, най-близката до пристанището, имаше основно складове. Складове, кръчми и публични домове, както съвсем бързо си припомни, като видя разсъблечените и тежко гримирани жени, облегнати по стените на не толкова порутените сгради. Те поне изглеждаха малко по-будни, докато проследяваха с вял интерес пътя на двете момичета по мръсната улица, водеща към самото пристанище. Наистина не беше за вярване каква разлика имаше между двата сектора на порта. Няколко преки по-нагоре се намираше улицата с офиса на баща й. И там нямаше как да избягаш от миризмата на риба и водорасли, но заведенията и магазините по алеята компенсираха за това. Винаги можеше да се види нещо ново и интересно. Цяла гора от мачти се издигаше високо над главите на хората и беше трудно дори да мислиш заради глъчката и песните на моряците, докато товареха и разтоварваха сандък след сандък. Жени и мъже се надвикваха един друг, представяйки стоката си и предлагайки промоции. Хляб, пресни плодове и зеленчуци, риба, компаси, карти, хронометри, дори кърпене на мрежи и платна – онзи сектор дишаше и беше жив.
Тук… Тук цареше тишина и улицата беше празна. Животът се беше оттеглил по ъглите и в глухите улички, в които Лизи внимаваше да не се заглежда твърде дълго, за да не види нещо, което не би могла да забрави после. Въпреки че майка й и баща й се бяха постарали да я държат сравнително невинна за нещата, които се случват по света, Елизабет беше на шестнадесет и също така беше любопитна. Знаеше какво се случва между мъжа и жената, когато са сами, както знаеше и за ефекта от наркотиците, за крадците и убийците. Това обаче не значеше, че иска да види, а ако се съдеше по отпуснатите по тротоарите хора с празните погледи, шансовете да се натъкне на още нещо беше доста висок. Затова хвана Меридит под ръка, отпусна пръта, така че да легне удобно в другата, скрита под плаща й, и двете продължиха да крачат мълчаливо.
Складът, пред чиято странична врата в крайна сметка спряха, не беше много голям и като всичко останало в тази част на града, изглеждаше като свърталище на разбойници. Също така отвътре се чуваха кози. Елизабет премига объркано, а после се намръщи на Меридит.
– Къде, в името на Ертар, ме водиш? – просъска й.
Чапман поне изглеждаше леко засрамена, когато смотолеви:
– Обещавам ти, че не е толкова зле.
– Вътре има кози, Меридит! – в същия момент нещо изкудкудяка. – И кокошки!
– Не бъди такава снобка!
– Снобка?! – Лизи ахна възмутено.
– Ти си имаш гарван!
– И от мен също така не се очаква да прекарвам хора на кораб! – каза и изгледа вратата. – Боговете са ми свидетели, ако ме сложат да пътувам в клетка с кози…
– Сигурна съм, че ще успеете да намерите общ език. – изсумтя Меридит.
Лизи присви очи срещу нея.
– Коза ли ме нарече току-що?
Мери й се усмихна невинно и я подръпна към вратата.
– Хайде, да влизаме. И се дръж прилично.
– Аз да се държа прилично? Ти си тази, която ръси обиди!
Вътре в склада кипеше работа. Високите двойни врати към пристана навън бяха отворени и работници търкаляха бъчви, пренасяха сандъци и псуваха, когато някоя инатлива коза откажеше да направи и крачка повече. Отвън корабът се поклащаше на вълните и под тежките крачки на моряците. Отнякъде се чу трясък, а след малко пред тях претърча някаква екзотична, шарена птица, голяма колкото куче. Едър мъжага я гонеше и с героичен плонж се хвърли към нея, само за да се пльосне по лице на земята, а странната птица да издаде победоносен квак и да продължи да търчи.
Елизабет се опита да прочете надписите по сандъците, очаквайки да намери името на някой цирк.
– Сигурна ли си, че това е правилното място? – попита, надявайки се искрено да е станала грешка.
Получи отговорът си, но не от Меридит.
– Лейди Чапман!
Към тях между мъжете и товарите и животните им си проправяше път млад мъж, който с хилавото си телосложение веднага се отличаваше от останалите. Беше слаб като клечка. Нямаше как да върши каквато и да е тежка работа, ако не искаше да се счупи на две, а спретнатите му дрехи с чисто бялата риза, тъмносиният елек и черните панталони с изгладен ръб само потвърдиха това. Косата му беше сламено руса, много рошава и на ситни къдрици, които падаха пред кръглите му очила. Опита се да я заглади два пъти за десетте крачки, които извървя до тях, но кичурът все се връщаше.
По-интересното обаче беше как Меридит заглади своята коса, а нейната прическа вече беше перфектна.
– Майкъл! – усмихна му се.
Богове, червеше се.
– Така се радвам да Ви видя отново, милейди! – каза младежът.
Посегна към ръката й, после се спря, избърса своята в елека си и този път успешно взе нейната и се прегъна от огромната си височина в нисък поклон, за да докосне с устни ръкавицата й. Цялото нещо беше толкова неловко, че Елизабет също започна да се черви, но ако гледаше Меридит, щеше да реши, че лично кралят й е целунал ръка. Двамата задържаха погледите си за няколко мъчително дълги мига, преди Майкъл да се усети, да се прокашля и да пусне ръката й. Сега и той се червеше. Чудесно.
– Виждам, че се приготвяте за тръгване. – отбеляза Мери и погледна зад него към животните. – Този път имате интересен товар.
– О, не, милейди, няма да ги взимаме с нас сега. Само разтоварваме един от корабите на сътрудниците на господин МакГилиан.
Името прозвуча странно познато на Елизабет, но беше по-заета с това да не заподскача на място от щастие, защото няма да дели място с някоя коза.
– А Вие сама ли дойдохте? – попита изведнъж младежът с притеснено изражение. – В името на Боговете, милейди, не бива да…
– Аз съм с нея. – обади се Елизабет, за да напомни за съществуването си, но повече за да сложи край на каквато и мелодрама да се развиваше между двамата.
Мери също си спомни за добрите маниери.
– Майкъл, това е приятелката, за която ти говорех. – при това се обърна и към Лизи. – А пък това е Майкъл.
Не й убягна, че не използва името й пред младежа, дори й да й оставаше съвсем малко да извади някое ветрилце и да започне да си вее заради него.
– Приятно ми е. – каза все пак и му се усмихна.
Майкъл я измери от глава до пети с критичен поглед, но дори той също да беше забелязал, че не знае името й, не каза нищо по въпроса и й върна дружелюбна усмивка.
– И на мен. – после пак се обърна към Мери. – Нека отидем в кабинета и да започваме тогава?
Най-накрая, помисли си Елизабет.
Майкъл ги поведе покрай стената към кабинет с прозорци, гледащи навътре към склада. На вратата на нивото на очите – не тези на Лизи, а на нормалните хора над метър и петдесет – имаше по-светъл правоъгълник с един крив и ръждясал пирон в горния ляв край, където някога е била закачена табелата с името на притежателя на офиса. Вътре не беше кой знае колко по-приветливо от халето. Помещението не беше голямо, но понеже в него нямаше нищо друго, освен напукано бюро с един неудобно изглеждащ стол зад него, всичко кънтеше. Двете тънки прозорчета високо горе до тавана пропускаха единствената светлина и будеха съвсем пресните спомени на Елизабет за килията й. Когато Майкъл затвори проядените пердета, изолирайки ги от склада, някакво същество, което можеше с еднакъв успех да бъде и дребна мишка, и гигантска хлебарка, се спусна към дупка до пода. Меридит също го видя и се приближи до Лизи, сякаш отвращението, което и двете изпитваха, можеше да се превърне в щит, който да държи гадинките далеч от тях.
– Така. – младежът плесна с ръце и се обърна тях с усмивка. – Време е за събличане.