НЕДОВЪРШЕНА ПРИКАЗКА ЗА ТЕБЕ
Искаше да ти разкажа приказка, в която да се познаеш. Добре, слушай. Настани се до мене и слушай.
Живяло отдавна, много отдавна, преди два пъти по хиляда години, в онези стари времена, когато истински чудеса, вълшебства и магии още се случвали, едно бедно девойче. Бедно било, но имало добро сърце и било много хубавко. Косите му били с цвят на слама, кожата бяла като мляко, бузите розови като ябълки, а очите - сини като небе в ясен ден. Сираче било девойчето. Баща си не помнело, защото умрял много рано, когато още не било проходило. Живеело само с майка си. Тя работела от сутрин до вечер, за да може да изхранва себе си и детето си. Но от тежката работа и недоимъка се разболяла и един ден също умряла. Момиченцето останало кръгло сираче и трябвало само да се грижи за себе си. Тръгнало от къща на къща, помагало на стопаните в работата - носело вода, метяло, бавело малките им деца, понякога пасяло добитъка. Срещу това получавало храна колкото да не умре от глад. Милостиви роднини също му подхвърляли понякога малко храна и стари дрехи. Прибирало се вечер самичко в малката къщичка, останала след смъртта на родителите му, дъвчело сухия хлебец и сиренце и така поминувало. Отделяло каквото може и за зимата, защото работата по къщите била малко и храната не стигала. Но то не живеело само. Имало си куче - верен другар и пазач, с когото поделяло хляба и постелята си. Заспивало самичко, а кучето спяло в краката му.
Така живеело през пролетта, лятото и есента. Но за да може да се топли в дългите и студени зимни дни и нощи, девойчето трябвало само да си набавя дърва. Затова в онези дни, в които не успявало да си намери работа, ходело в гората със своето вярно куче. Обичало тези дни. Тичало по поляните, събирало горски плодове, гъби и дърва. Тъй като често ходело там, добрите горски животни свикнали с него и присъствието му не ги плашело. Приближавало се да тях, подавало им трошички, зрънца и тревичка и те ядяли от дланта му без никакъв страх. Позволявали му да ги гали и прегръща, а лошите се плашели от кучето и стояли далеч от него. Веднъж, докато събирало дърва, близо до една скала дочуло отнякъде странни звуци. Приличали на слаби викове или писукане. Ослушало се. Звуците идвали от дълбокия дол, който започвал от една стръмна скала наблизо. Момичето носело със себе си въже, за да връзва събраните дърва. Вързало единият му край за дънера на едно дърво и се спуснало по сипея до дъното на дола. А там лежало и писукало малко орле, което още не можело да лети. Опитвало се да се изправи, но крачето му било счупено и то се търкаляло отново безпомощно на земята. Момичето погледнало нагоре, където ниско над тях в небето кръжала орлица. Разбрало, че това е нейното малко. Вдигнало орлето, сложило го в пазвата си и обратно пак по въжето излязло от дълбокия дол. После завързало събраните дърва, сложило ги на гърба си и заедно с верния си четириног приятел - кучето и с раненото орле се прибрало в бедната си къщурка. Над тях, високо в небето през целия път неизменно летяла орлицата. В къщи превързало счупеното краче на малката птица, прикрепвайки го с права пръчица, така че да не зарасне накриво.
Ден след ден споделяло оскъдната си храна с кучето и орлето, а то се възстановявало и растяло бързо пред очите му. Всеки ден на върха на високото, старо дърво с голямата хралупа, което растяло наблизо кацала орлицата и дълго гледала към къщата. Дошъл денят, когато момичето свалило превръзката и орлето закрачило спокойно. Момичето го изнесло на двора и го пуснало. Тогава от старото дърво се спуснала орлицата. Кацнала при своето орле, а то се сгушило до майка си. Тя го клъвнала леко с човката си, литнала и направила малко кръгче над него. После кацнала и пак го клъвнала леко с клюн, като че ли подканяйки го да литне след нея. Излетяла отново, орлето сякаш разбрало, разперило своите млади, още неукрепнали криле и те го понесли нагоре макар и отначало неуверено. Излетели двете птици високо в небето, а момичето гледало как кръжат над къщата и им махало с ръка. Тогава се случило чудото. Орлицата се спуснала в двора, кацнала на един пън наблизо до момичето и проговорила с човешки глас.
Като казала това, орлицата отскубнала изпод всяко от крилата си по едно перо, подала ги на девойчето и продължила:
- Знаеш, че ние, орлите имаме най-силните очи от всички живи същества и можем да виждаме чак до хоризонта, че и оттатък. Вземи тези пера. Преди да заспиш тази нощ сложи по едно от тях върху всяко око и когато утре сутринта се събудиш, ще можеш да виждаш какво животно се крие във всеки, който застане пред тебе. Това ще ти помогне да се пазиш от хората с лоши сърца, а също и да разбираш кои от тях могат да ти бъдат приятели. А сега - благодаря ти за добрината и сбогом. Ние ще отлетим надалече и никога повече няма да се видим.
Като казала това, орлицата отлетяла заедно с младото орле. Момичето им махало за сбогом докато те изчезнали в небето.
През нощта момичето направило каквото му заръчала птицата - когато си легнало и затворило очи, сложило върху тях по едно от подарените пера и заспало. Оттогава придобило дарбата, когато пред него застане човек да вижда дълбоко, дълбоко, до дъното на душата му и да вижда какво животно живее там.
Минали няколко години. Момичето пораснало и станало такава красавица, каквато рядко се среща. И тъй като имала много добро сърце и била работна, славата й се разнесла надлъж и нашир по далечни земи. Макар че била бедна, започнали да идват момци, които искали да се оженят за нея от цялото царство.
Първо я поискал за жена синът на селския чорбаджия. Но момичето често от години ходело да работи в чорбаджийската къща и отдавна било надникнало в душите на стопаните и видяло какви животни живеят в тях. Знаело, че вътре в този момък живее един дебел, мързелив котарак, който вечно дремел на топло и се облизвал като му замирише на ядене, а очите му заблестявали, разкършвал снага и започвал да засуква мустак само когато срещал някоя хубава жена. Затова девойката върнала сватовниците, като им казала, че още е малка и не е дошло времето да се ожени.
След това в къщичката й дошъл да я иска за жена синът на градския първенец. Той бил напет момък и когато застанал пред девойката, се поклонил изискано, целунал й ръка и казал, че иска тя да стане негова стопанка. Но той не знаел, че девойката вече била надникнала вътре в него и видяла там да спи навита на спирала змия. Едва успяла да прикрие тръпката на отвращение и ужас, която преминала по тялото й. И на него казала, че още е малка за женене. Тогава видяла как змията надигнала глава и от устата й започнал да се стрелка раздвоеният й език. Злият момък я стрелнал с поглед й изсъскал:
Минало известно време. Слухът за красивата, добра и работна бедна девойка, която върнала двама богати женихи се разнесъл надалече. И един ден пред къщата й спрял силен и здрав юнак, слязъл от високата планина, където овчари му разказали за девойката. Той не бил много богат, но бил силен. Със сила побеждавал ония, които се изпречвали насреща му и това му давало сигурност. Затова не се боял от нищо и смело и уверено застанал пред девойката и поискал ръката й. Откъде можел да знае, че тя вече е видяла заспалата дълбок сън мечка, която се чувствала вътре в душата му като в меча хралупа. Погледала го девойката, поканила го в къщи, почерпила го със сладко, поразговорила се с него, но си имала едно наум за мечката, която дремела, бавела се и не давала никакъв отговор. Това ядосало юнака, мечката в него се събудила, надигнала се, оголила остри зъби и започнала да ръмжи страховито. Девойката се уплашила и набързо отпратила жениха, като му казала, че не желае да живее високо в планината, защото винаги е живяла в полето и животът в планината и се струвал труден и опасен. Юнакът си тръгнал ядосан с гневно ръмжене.
Все по-далече и по-далече се разнасял слуха за красивата и горда девойка, която връщала богати и юначни женихи. Не разбирали хората защо тази бедна мома се отказва от спокоен и богат живот, какъвто можела да живее, а продължавала да копае, да жъне, да преде и тъче на хората, за да изкарва прехраната си.
После дошъл богат жених от друг град, но когато видяла вълка в него, който показал жестоките си зъби, девойката го отпратила. Същото се случило и с други момци. След като виждала животните, които живеели в тях, тя разбирала какъв живот я очаква и връщала женихите.
Минало немного време и пред бедната селска къщурка спряла богата свита от няколко човека. Да я иска за жена бил пристигнал от столицата на царството синът на царския съветник, до когото също стигнал слуха за странната бедна красавица. Девойката го поканила в къщи, а женихът й поднесъл сребърна клетка със затворено в нея птиче като дар, с който искал да я спечели. Момъкът бил сладкодумен и говорел много. Не се уморил да повтаря колко е впечатлен от красотата й, а девойката виждала как живеещата в него лисица върти опашка и примижава от предвкусваното удоволствие, че ще надхитри тази мома, която никой досега не успял да направи своя жена. Разказвал той за веселия живот, който я очаква в богатия му дом и в царския дворец като придворна дама, разказвал за баловете, на които често щели да бъдат гости, рисувал и други интересни и бляскави картини. Докато той се залисвал сам, опиянен от собственото си сладкодумие, девойката успяла да отвори незабелязано вратата на клетката и пуснала птичето на свобода. После започнала да се прозява и накрая клюмнала и се престорила на заспала. Обиден от проявеното неуважение и пренебрежение към неговата интересна персона, този годеник сам си отишъл, като не пропуснал да си прибере сребърната клетка без нещастното птиче в нея.
Когато се върнал в двореца без жена, той разказвал на всички как бил подведен от неверния слух за девойката, която макар че наистина била много красива, била невъзпитана и нямала маниери на истинска дама. Но с тези си приказки само възбудил интереса на царския син, за който мечтаели всички благородни и богати девойки в царството. Досега той не бил отхвърлен от никоя, на която благоволявал да спре вниманието си. Но, като всички принцове и той бил безмерно суетен и леснодостъпните празноглавки бързо му ставали безинтересни. Затова скачал от девойка на девойка като пеперуда от цвят на цвят. Но той бил царският син и това го забавлявало. Затова решил да отиде и при тази странна девойката, за която бил чувал толкова противоречиви и странни неща. Решил да я види със собствените си очи, да я чуе със собствените си уши и ако я хареса, да я покани при себе си в двореца.
ВземАл богати дарове и с няколко от своите придворни и тръгнал. Когато тази бляскава свита спряла пред бедната къщурка, девойката била много изненадана и смутена. Поканила всички вътре, а те се заоглеждали с отвращение около себе си, защото никога не били влизали в толкова беден дом. Тя пък веднага успяла да види онова, което само тя можела да види. В тях живеели най-различни животни. В един гордо се надувал голям пуяк, в друг се било запънало едно магаре и ни напред, ни назад, в трети черен гарван търсел с очи труп, чиито очи да изкълве с острия си клюн, в четвърти се любувал на разклонените си рога елен, в петия грухтяла недоволно дебела свиня и душела със зурла дали наоколо няма нещо за ядене, а в принца... в принца бил разперил разкошна пъстра опашка красив паун, разхождал се царствено и се оглеждал наляво и надясно дали има някой, който да не е забелязал колко е прекрасен. Докато гледала тази менажерия около себе си, девойката едва се въздържала да не избухне в смях. Принцът като видял, че момата е наистина красива, веднага решил, че трябва да плени сърцето й. Показал й скъпите дарове и й казал, че всички те могат да бъдат за нея и още много повече, ако тя се съгласи да дойде с него в двореца на баща му и да стане негова жена. Девойката направила дълбок поклон и му отвърнала:
Придворните кимали единодушно и разбиращо в знак на абсолютно съгласие с думите й.
Така и този най-знатен, най-желан жених в царството си тръгнал с празни ръце, а девойката продължила да чака момъка, с когото животът й щял да бъде радостен и щастлив. Какво животно трябвало да живее в него, тя не знаела, но била сигурна, че когато го види, ще го познае.
А ти? Ти откри ли себе си в приказката? Може би и в теб живее някое от тези животни, а може би - друго. Надникни в себе си и го открий с вътрешното си зрение. Тогава сигурно ще можеш да напишеш свой щастлив край на тази недовършена приказка, защото тя е за тебе.
© Даша Всички права запазени