В града, разяден от кал и мизерия, там на върха, седеше едно момче. Името му нямаше значение, само съдбата. За пет години погреба всички хора, които бяха около него, най-добрите приятели и най-зловещите врагове. Майка му го остави с двама братя, единият - на неговите години, другият още беше бебе. Нямаше никой, беше съвсем сам, далеч от всички. Точеше срамежливи сълзи за своите другари, убити в една битка в името на лудостта на някои хора.
Тогава, някъде в далечината усети дъх - дъха на проблемите, дъха на най-големия му противник. Докато те двамата бяха живи, нямаше да спрат проблемите за никой и всички щяха да бъдат наранени.
Момчето слезе на земята, под която бяха погребани събратята му, прибра се до тях и написа писмо, остави го на масата и взе пистолета си. Зареди само един патрон и излетя през прозореца. Животът го беше научил да се бори, да скача с двата крака напред, дори да се намира пред бездна и винаги да пада на тях. За тези 5 години беше станал свръхчовек, най-свирепият уб ...