- Ти ли си?
- Как ме позна?
- По стъпките, толкова са тихи...
- Кога дойде?
- Аз винаги съм тук... но ти не ме чуваше...
- Детският смях ми пречеше да ти чуя...
- Но сега порасна и аз дойдох... за да остана завинаги.
- Пак ще си отидеш както миналите пъти… Винаги идваш и си отиваш без да кажеш.
 - Не, този път ще остана... сега имаш нужда от мен повече от всякога... знам това.
- Не си отивай никога! Всеки път си отиваш без да забележа и когато забравя за теб ти се появяваш най-неочаквано, най-нечакано... и отново, без да забележа .
- Този път завинаги...

"Този път завинаги" отекна в тишината... както тихите стъпки на неговия нечакан, нежелан гост, но дотолкова привикнал с него, че го е заобичал...

Да, едва ли Береник знаеше колко много всъщност я обича... колко жив го караше да се чувства... Но не... той я мразеше, ненавиждаше я... не я искаше... ах, колко хубаво би било без нея... толкова по-лесно и красиво.
Но тя беше тук, до него, и нямаше да си отиде... а този път и той не искаше да го оставя съвсем сам. Съвсем сам, дори без нея, какво ли щеше да прави? 
Навярно щеше да умре... но не бе писана такава съдба за тази душа.
А душата на Береник беше като душата на цвете,толкова нежна, кой би казал, че това е душата на такъв силен и голям мъж наглед... той беше толкова чувствителен, толкова нежен, предан, лоялен, мил, възпитан, интелигентен, зрял за своите не малко 18 години, въобще всичко най-хубаво беше събрано в неговата душа...
Но какви ли мрачни тайни криеше и тя? Защото, както знаем, всички, дори най-чистите и милите, най-нежните създания на света, най-благородните криеха в някакво кътче на душата... там, където дори той самият забравяше къде е...
Береник, както повечето, се затрудняваше по математика, а Анна можеше всичко, на нея й се отдаваше еднакво лесно да реши уравнението по алгебра и да напише есе на тема '' Носим ли маски? '', тема, която госпожата им обичаше да дискутира... навярно защото сама тя носеше маска или пък не, но това е друга тема

От много време Берененик харесваше Анна, какво е видял в нея... и аз се питам. Тя беше грозновата девойка, с дълъг ръст, понякога ходеше леко приведена, прекалено слаба, за да й стоят дрехите добре... сякаш беше излязла току-що от гробището… да беше наистина невзрачна, дори страшна понякога…
Но той беше видял нещо в нея... Анна се отпусна пред него... разкри му се като на приятел... сродна душа, която би я разбрала...

Но Береник... той видя и нещо повече... видя любов, която Анна не бе видяла.

Тя беше твърде неопитна в това отношение... не знаеше как да реагира, какво да каже... когато той й призна за чувствата си... тя се изчерви и избяга...
На следващия ден тя говори с него и му каза, че е възможно да бъдат само приятели, ако ли не - по-добре да спрат да се виждат.
За пореден път някой го отблъсна… нарани го, подигра се с чувствата му .

- Този път завинаги - повтори и Береник.
- Нали няма да ме оставиш като нея... да си тръгнеш и ти... ти никога не би могла да си тръгнеш, ти ме обичаш нали? Колко много искам да обичам и да бъда обичан…
- Аз съм тук до теб, не се притеснявай.
Тя го погали по косите и затвори албума, който държеше в ръце.
-От толкова много години се познаваме с теб, а не знам името ти 
-Аз съм самотата... - прошепна тя и му се усмихна.