По начало не съм много наред, ама почти не ми личи. Плюс това рядко ми прищраква, а и когато ми прищрака, обикновено последиците не са кой знае какви. Дори не бия жена си. Обаче този път ми дойде твърде нанагорно и просто не можах да се въздържа. Защото ужасно мразя ненужните вещи.

  Съседката от долния етаж ме помоли да й помогна да премести някакъв шкаф, за да може да направи  място за новия си телевизор.

  - Няма проблеми – казах. На мен винаги може да се разчита за такива неща. И тя го знаеше, всъщност всички знаеха, че съм добър съсед.

  Преместихме шкафа, фасулска работа. А жената дори ми предложи пари, десетачка по-точно, но аз разбира си й отказах; какви ти пари, та нали съседите трябва да си помагат. Обаче не отказах кафето, което ми предложи, а това се оказа голяма грешка . Защото имах време да забележа какъв телевизор си е купила.

  Телевизорът беше 47- инчов, корейски. Тогава нещо в главата ми прищрака. Ебаси ненужната вещ! А както вече казах, мразя ненужните вещи, още повече когато са скъпи. Казах й:

   - Абе, патко заспала, за какво ти е толкова голям телевизор,  след като холчето ти е петнайсетина квадрата. Какъв е смисълът, след като ще го гледаш от три метра! Ще се вижда размазано от толкова близо, не разбираш ли! Да си беше взела един 27-инчов, по-добра работа щеше да ти върши!

  Тя се изненада от моята грубост и се разтрепери, ама аз хич не се трогнах. Прахосничеството, алчността, суетата,  драпането за луксозни вещи и фукането ще затрият света, вярвам с цялото си сърце в това. Мамка му! Направо ми причерня. Хванах първото нещо, което ми се изпречи пред очите, а именно една масивна кристална ваза, и цапардосах тъпачката по главата.  Чу се едно специфично „прас”, както когато изтървеш яйце върху плочките от метър височина, и челото й хлътна видимо, после рукна кръв. Захвърлих вазата настрани и загледах с любопитство тъпачката, която бе забелила очи и мърдаше уста като изваден на сухо шаран.  Изненадващо дълго време се задържа на крака, може би цели десет секунди, после падна на колене и заби нос в паркета.  Когато спря да приритва, разбрах, че съм станал убиец, ама не ми дремеше, защото бях в „прищракала” фаза. Даже изпитах задоволство, все едно съм свършил някаква дълго отлагана, неприятна работа, която обаче непременно е трябвало да се свърши.

  Слязох в мазето и взех брадвата, дето е подпряна зад вратата. Нали знаете, като се почне, спиране няма. Беше дошъл моментът да изразя себе си, да покажа какво смятам за погрешно и вредно. Защото това безумие не може да продължава вечно! Е, разбира се, прибрах брадвата в един стар сак, за да не бия на очи. Да не си мислите, че съм някой луд, който не знае какво прави! Ха – ха , жестоко бъркате, ако ви минава такова нещо през акъла. 

  Та излязох аз на улицата и тръгнах да търся други отвратително ненужни и вредни вещи. Не се наложи да търся дълго. На близката спирка стоеше тийнейджърка, симпатично момиче, с дълга черна коса. Човек ще каже, капчица, ама тя дрънкаше някакви безумия по мобилния си телефон, хилейки се глуповато. А телефонът, той беше от онези „плочки”, дето струват минимум 1000 лева.

  - Абе за кво ти е такъв телефон, като хем е неудобен за носене, хем му използваш едва десет процента от възможностите!

  Тя ме изгледа изненадано и отстъпи крачка назад, но не благоволи да прекъсне разговора си, което много ме раздразни. Обаче когато извадих брадвата от сака, направо си глътна езика и понечи да побегне. Да, ама аз съм бърз, нищо че не съм първа младост. Острието на брадвата се заби малко над лакът й и телефонът се изплъзна от пръстите й, които се бяха изпънали в болезнен спазъм, и падна на асфалта. Предният му панел отхвърча, което ме изпълни с радост. И други чаркове се разхвърчаха, приятна гледка, много приятна. Смотанячката пискаше и пръскаше кръв като заклано пиле, а ръката й висеше безжизнено, явно здраво я бях праснал.

  - Ей, девойче, май ще се наложи да си купиш ново телефонче, а? 

  Тя подтичваше, надавайки пронизителни писъци, май си мислеше, че смятам да довърша започнатото. Но аз реших да проявя милост, а и някакви хора се развикаха и се спуснаха към мен, изглежда не одобряваха това, което бях сторил. Какво ли ви разбират главите! Тъпаци! Не можете ли да вденете, че го направих за добро! Вие сте като онези индианци, които са продали остров Манхатън срещу сандък с огледалца и ножчета!

  - Вие сте роби, бе! – извиках, но те се опитаха да ми отнемат брадвата.

  Незнайно как успях да се измъкна, после побягнах, стиснал окървавеното оръжие. Малко по- късно се сетих да го прибера в сака. Половин час се щурах като муха без глава из квартала, но нищо подходящо за унищожаване не видях. Осъзнах, че полицията вероятно вече е по петите ми, затова хванах едно такси и отидох в центъра. Копнеех да свърша още някое и друго добро дело преди да ме опандизят.

  Нямате представа на какво попаднах! На една малка уличка, пред едно малко магазинче за шапки, бе паркирано ферари - червено, ново, красиво. Зад волана седеше мъж на средна възраст, облечен в костюм. Пушеше цигара и гледаше с празен поглед минувачите. Може би чакаше някого.

  Погледът му естествено се изпълни с емоции, когато извадих брадвата и я забих в предния капак на италианската машина. Разкрещя се все едно го деряха жив. Но аз работех методично, без да се впечатлявам от възмущението му.  Капака, калника, страничното огледало, фаровете – за десетина секунди успях да нанеса сериозни щети. А онзи, ти да видиш, излезе да защитава движимото си имущество, което бе на път да се превърне в недвижимо. Повярвайте, не му пукаше за живота му, единствената му цел бе да ме спре. Сякаш тъпото ферари му бе изгора. Луди хора всякакви!

  - Ей, тъпунгер, за какво ти е това ферари! – викнах му аз. – Къде ще го караш, по тези разбити пътища ли! Ама да се изфукаш, нали! Вижте ме каква голяма клечка съм! Мамка ти! Парите не можа ли за нещо по-смислено да ги похарчиш! Бизнесменче си, а, чудесно, ами да беше завъртял нов бизнес! Защо си вкарал сума пари в ненужна вещ! Или целта ти е да забършеш някоя манекенка, грознико!

  Онзи прояви завидна енергичност, въпреки че имаше коремче.  За малко да ми отнеме брадвата. Да, но щом забих острието в гърдите му, спря да буйства.  Така здраво го бях забил, че остана вклинено между ребрата му. Да не повярваш. Започна да се кандилка по тротоара, гъргорейки като запушен сифон, като същевременно се опитваше да измъкне брадвата. Наблюдавах го с интерес, а и какво друго да правя, след като бях останал без оръжие.  Накрая се пльосна върху една саксия и притихна. 

  Потроших с ритници стоповете на италианската красавица, после се дръпнах настрани, за да се насладя на резултата. Щеше ми се да потроша и някоя яхта, ама на петстотин километра навътре в сушата няма яхти, за съжаление.

  Накрая дойдоха ченгетата.  Събориха ме и ме притиснаха в мръсните плочки на тротоара. Ама че грубост! Аз само им казах:

  - Спокойно бе хора, по-внимателно, аз да не съм маниак някакъв!Просто трябваше да свърша тази полезна работа!