Неочакван Край vol. 2
1.2K
0
0
3 мин за четене
Шумовете от тракането на тъмничаря ме изтръгнаха от уютната прегръдка на съня. Отворих само леко очи, за да се огледам, без да правя много резки движения, защото не исках той да види, че съм станал. Останалите в клетката с мен правеха същото. Но знаех, че на него тези номера не минаваха. Трябваше да ставаме за сутрешното хранене. Големите му ходила, обути в някакви предпазители, издаваха грозен думтящ звук върху пода. Големият съд, в който носеше храната или по-скоро помията, наричана от него храна, тракаше при всяко негово движение. Скоро тя бе изсипана през отвора на вратата при нас, директно на пода. Всички се изправихме и се засилихме към храната, завирайки лица в нея и започнахме да я поглъщаме с настървение. Гладът определено бе нещо, с което не можехме да свикнем и затова всички тук ядяхме това, което ни даваха без да се оплакваме. След като напълнихме стомасите си, всички се разпръснахме доколкото бе възможно в тясната клетка. Загледах се в малкото прозорче високо на стената. Не можех да видя нищо повече от това, че бе ден. Отпуснах се отново на пода сред мръсотията.
Не помнех откога съм тук. Май още от съвсем малък. Спомените ми са доста оскъдни и напоследък май включваха само вчера и днес. Не знаех къде се намирам, нито кои бяха тези същества, които държаха мен и останалите затворени тук. Не знаех нищо и това на моменти просто ме разкъсваше. Исках да избягам от това място, но нямаше как. Стоях тук и безропотно чаках съдбата си като останалите. А знаех каква съдба ме очаква. От време на време тъмничарят и няколко от неговия вид идваха и взимаха някой от нас и го отвеждаха някъде. Чувахме само ужасените му писъци, преминаващи в гъргорещите и хриптящи звуци, които обикновено излизат от прерязано гърло. После не се чуваше нищо. И никой не се връщаше. Само тъмничарят за нова жертва или за да ни нахрани. Днес пак щяха да вземат някой. Усещах го с всяка пора на тялото си. Дали щях да съм Аз? Вече не ме интересуваше толкова. Исках само всичко да свърши най-после. Исках да съм свободен. Повече от всичко. Дори нямах ясна представа какво значи да си свободен, но за мен това значеше да не съм тук в това отвратително място, където имаше само ужас и мръсотия.
Тъмничарят и останалите дойдоха. Вълната от страх премина през всички ни и започнахме да се притискаме в стените в отчаяни опити да станем невидими и да не ни отведат навън. Отвориха вратата на клетката ни и влязоха вътре като двама останаха да пазят вратата, за да не избяга някой от нас. Останалите се насочиха към мен. Започнах да се дърпам, но знаех, че няма смисъл. Хванаха ме и ме заиздърпваха към вратата, издавайки някакви пресекливи звуци сякаш ми се подиграваха. Аз продължавах да се боря. Пищях и се мятах, но те ме държаха силно и скоро ме извлякоха от клетката. Влачеха ме някъде и докато се мятах, видях, че помещението, в което ни държат, е доста голямо. Имаше още няколко клетки, пълни с други като мен, които в този момент ме гледаха с оцъклени от ужас очи, съзнавайки напълно, че това може да се случи и с тях скоро. След това ме изкараха навън и за миг очите ми бяха заслепени от ярката светлина наоколо. Имаше толкова много непознати неща край мен. Толкова много ярки цветове и още от тези същества. Едно от тях държеше някакъв предмет и стоеше до нещо като олтар, който стигаше до половината му. Той се приближи към мен, а останалите ме хванаха за муцуната и опънаха главата ми назад. Предметът се заби в гърлото ми и усетих остра, пронизваща болка. Опитах се да викам, но някаква течност ми пречеше. Предметът продължи да ме реже, но това вече нямаше значение за мен. Аз виждах нещо толкова красиво над мен, че болката изглеждаше само като мимолетен спомен. Над мен имаше нещо прекрасно и необятно с други неща движещи се по него. Болката съмсем се изгуби сред това прекрасно и необятно нещо. Съществата говореха нещо за мен, но не разбирах езика им. Не знаех какво означава „прасе”, но явно така ме наричаха, защото бях чувал да ни наричат така често, докато бях в клетката. Нямах представа какво значи „бахур”, нито „сланина”, нито „коледа наближава”, но и вече не ме интересуваше. Аз се носех към това прекрасно необятно нещо над мен с красивите неща, пълзящи по-него. Май това беше да си свободен.
Не помнех откога съм тук. Май още от съвсем малък. Спомените ми са доста оскъдни и напоследък май включваха само вчера и днес. Не знаех къде се намирам, нито кои бяха тези същества, които държаха мен и останалите затворени тук. Не знаех нищо и това на моменти просто ме разкъсваше. Исках да избягам от това място, но нямаше как. Стоях тук и безропотно чаках съдбата си като останалите. А знаех каква съдба ме очаква. От време на време тъмничарят и няколко от неговия вид идваха и взимаха някой от нас и го отвеждаха някъде. Чувахме само ужасените му писъци, преминаващи в гъргорещите и хриптящи звуци, които обикновено излизат от прерязано гърло. После не се чуваше нищо. И никой не се връщаше. Само тъмничарят за нова жертва или за да ни нахрани. Днес пак щяха да вземат някой. Усещах го с всяка пора на тялото си. Дали щях да съм Аз? Вече не ме интересуваше толкова. Исках само всичко да свърши най-после. Исках да съм свободен. Повече от всичко. Дори нямах ясна представа какво значи да си свободен, но за мен това значеше да не съм тук в това отвратително място, където имаше само ужас и мръсотия.
Тъмничарят и останалите дойдоха. Вълната от страх премина през всички ни и започнахме да се притискаме в стените в отчаяни опити да станем невидими и да не ни отведат навън. Отвориха вратата на клетката ни и влязоха вътре като двама останаха да пазят вратата, за да не избяга някой от нас. Останалите се насочиха към мен. Започнах да се дърпам, но знаех, че няма смисъл. Хванаха ме и ме заиздърпваха към вратата, издавайки някакви пресекливи звуци сякаш ми се подиграваха. Аз продължавах да се боря. Пищях и се мятах, но те ме държаха силно и скоро ме извлякоха от клетката. Влачеха ме някъде и докато се мятах, видях, че помещението, в което ни държат, е доста голямо. Имаше още няколко клетки, пълни с други като мен, които в този момент ме гледаха с оцъклени от ужас очи, съзнавайки напълно, че това може да се случи и с тях скоро. След това ме изкараха навън и за миг очите ми бяха заслепени от ярката светлина наоколо. Имаше толкова много непознати неща край мен. Толкова много ярки цветове и още от тези същества. Едно от тях държеше някакъв предмет и стоеше до нещо като олтар, който стигаше до половината му. Той се приближи към мен, а останалите ме хванаха за муцуната и опънаха главата ми назад. Предметът се заби в гърлото ми и усетих остра, пронизваща болка. Опитах се да викам, но някаква течност ми пречеше. Предметът продължи да ме реже, но това вече нямаше значение за мен. Аз виждах нещо толкова красиво над мен, че болката изглеждаше само като мимолетен спомен. Над мен имаше нещо прекрасно и необятно с други неща движещи се по него. Болката съмсем се изгуби сред това прекрасно и необятно нещо. Съществата говореха нещо за мен, но не разбирах езика им. Не знаех какво означава „прасе”, но явно така ме наричаха, защото бях чувал да ни наричат така често, докато бях в клетката. Нямах представа какво значи „бахур”, нито „сланина”, нито „коледа наближава”, но и вече не ме интересуваше. Аз се носех към това прекрасно необятно нещо над мен с красивите неща, пълзящи по-него. Май това беше да си свободен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йордан Попов Всички права запазени
