13.10.2010 г., 15:36 ч.

Неочаквана среща 

  Проза » Разкази
796 0 2
5 мин за четене

Неочаквана среща

Тичах към баскетболния кош, дриблирайки с топката в ръце. Трябваше да отбележа точка. Само още една ни делеше от победата, а по този начин щях да спечеля овациите на целия клас и най-вече на госпожата по Физкултура, която по начало си беше строга и само така можех да опровергая мнението ù за мен, че не заслужавам по-висока оценка от четворка. Ето – още няколко метра, стрелба и готово! Наслаждавах се на сигурната ми бъдеща победа, гледайки летящата право към коша оранжева топка, но изведнъж тя изчезна от погледа ми. Някой беше скочил високо и я бе уловил във въздуха. В следващия момент чух зад гърба си радостните възгласи на противниковия отбор. Обърнах се с нежелание и тогава видях почти забравеното едро момче от спомените ми с кестенява коса и бистри сини очи, които сега се радваха на победата. Макар и леко прикрит от благодарните прегръдки на съучениците ми, дори и да го виждах отново чак след дългите 7 години, го познах. Сигурна бях, че това е той. Погледът му, досега насочен към заобикалящите го нови приятели, се извърна към мен и сякаш ме прониза с остър нож в сърцето. Дали така ми се стори, или не, не зная, но сякаш бе изпълнен с любов, благодарност и още нещо, което не можех да разпозная. Не изчаках да се приближи до мен, просто нямаше да мога да го преживея.. не и след толкова много време.

 Побягнах към физкултурния салон, където щях да се преоблека бързо и за секунди запланувах останалата си част от деня – щях да избягам от училище, после щях да измисля някакво оправдание.. щях да се сгуша в сивия ъгъл на тавана, до болка познат ми отпреди години, където само там намирах утеха. Щях да се давя в собствените си сълзи, да крещя от болката, която се бе загнездила в душата ми, само до преди минути потънала надълбоко, но аз щях да я извадя и да й дам нов живот. Този неин вдъхнат с помощта на тъмните ми спомени живот, щеше да съсипе моя. Щеше да го разпочупи на хиляди парченца, които с неимоверни усилия ще трябва наново да събирам. И отново тя ще бъде единствения ми „приятел”. Единствения ми другар в съществуването ми. Завързвах връзките на дясната си обувка, когато дочух шум отдолу. Някой се качваше по стълбите, които водеха до момичешката съблекалня и предположих, че има намерението да влезе. Именно там бях аз и леко детински, на пръсти се добрах до тоалетната и тихо придърпах вратата, за да се затвори, доколкото можеше. Счупената ù брава предразполагаше отлично виждане на цялото помещение. Надникнах през нея и зачаках човекът да влезе. Още по стъпките разбрах, че той е момче. А ако това момче се окажеше същото като онова, което ми беше отнело победата, което ми беше отнело живота... всичко, тогава... е, това не го включих в графика си за днес, така че не знаех как бих постъпила. Може би отново щях да послушам глупавото си сърце, което допринасяше само за нещастия. Щях да се хвърля на врата на дългоочакваното да се появи от мен момче с ясното съзнание, че в следващите секунди той ще ме отхвърли от себе си, отново ще ме нарани. Но бях сигурна, че ще го направя, колкото и да осъзнавах, че не е правилно, че отново ще бъда разочарована и ще отворя онази дълбока рана, която с толкова усилия излекувах. Тези усилия ми струваха 7 години и всичкото това време, изгубено в леене на сълзи, в живеене в миналото и страдайки по него, щеше да се възвърне. Този път вероятно ще ми отнеме 10 години, 15... нищо чудно 20. И за какво? Аз самата не знаех. Отговорът се криеше зад онази врата, която току що щеше да се отвори и през нея да влезе той – виновникът за всичките ми страдания, проклятието в живота ми.

Точно това се случи. Предпазливо пристъпи напред и се огледа. Забелязах разочарованието на лицето му, озовавайки се в празната стая. Сърцето ми биеше лудо, искаше му се да хвръкне към високото момче, търсещо именно мен. Цялото ми същество бленуваше да отвори тази проклета врата и да се изправи очи в очи с него.. точно както едно време. А пламтящите ми устни се молеха да ги приближа до неговите, но аз упорито отказвах на молбата им. Краката ми не ме държаха. Треперех от вълнение и трябваше да седна, за да се успокоя поне малко. Но това се случи по-шумно, отколкото предполагах. Веднага съжалих, че съм тук. Че изобщо съм се родила, но колкото и да опитвах да върна времето назад, не успявах и това ме съсипваше. Нямах сили да погледна отново през дупката. Знаех, че видяното никак няма да ми хареса, затова кротко зачаках края си. Чувах тропота от стъпките му, който се усилваше и идваше все по-близо и по-близо. Вратата се отвори и ето го и него. Застанал в цялото си изящество пред мен, леко смеейки се. Не разбирах кое е толкова смешно, но след като подаде ръката си към мен, осъзнах, че все още стоя на пода. Поколебах се преди да я хвана, но все пак го направих. Беше малко потна  и по този начин ми напомни за времето, когато бяхме деца.. Когато целите бяхме плувнали в пот, забързани в играта си, радвайки се на живота. Изправих се пред него и установих, че много неща са се променили. Най-вече външния му вид, за душата не знаех. Надявах се да беше станал по-добър, по-внимателен и благороден. Сега той беше доста по висок от мен, докато преди 7 години аз бях по-висока от него. Очите му бяха придобили по-тъмен отенък на синьото, косата му също бе потъмняла, но онази чиста детска усмивка, каквато помнех отпреди си беше същата и това много ме зарадва. Колко пъти ме бе дарявал с нея.. Всеки път, когато се срещахме, за да отидем заедно на училище и абсолютно винаги, когато се разделяхме на ъгъла на кръстовището. Аз продължавах наляво, а той пресичаше, вървейки напред. Тези моменти съм ги помнила винаги и ще продължавам да ги помня, дори и след като навърша 50-60 години. И точно сега той отново стоеше пред мен и ми се усмихваше топло. Какво би следвало да направя? Как би трябвало да постъпя? Не знаех. Просто чаках той пръв да каже нещо, пилеейки втория си шанс да бъда щастлива, като му излея цялата си душа, като му споделя всичката мъка, насъбрала се от тези години... Но не. Аз стоях там като последната глупачка и чаках. Той се засмя и промълви с прекрасния си глас:

- Не си се променила – също се засмях и отвърнах:

- Ти какво очакваше? – той сви рамене и каза:

- Ами не знам... Например, да ме прегърнеш. Толкова бързо ли ме забрави? – бързо поклатих глава и ми се прииска повече от всичко на света да може да прочете мислите ми и да узнае истината, която ми беше прекалено трудно да му кажа.

- Не е изминал и ден, в който да не си помисля за теб и да не съжалявам за случилото се.

© Любомира Герова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??