Неоткритият подарък /след цели 16г/
Полунощ е. Луната е влязла неусетно в стаята ми и неканено е разположила любопитния си поглед върху мен. Нейното странно сияние ме проучваше, като се разстилаше върху раменете ми, а косите ми отразяваха лунния й блясък. Не можех да заспя, мислите ми се разхождаха в един друг свят. Намирах се в онази фаза на нощта, в която се случваха особени неща. Спомените оживяваха. В един кратък миг от нощта, сякаш отново усетих духът от Аладиновата лампа...
Всъщност, може би не е случайна нощ. Имаше пълнолуние и точно както става в приказките усещах, че наближава да се случинещо необичайно.
Явно се досещате какво става в душата ми в полунощ. Един лунен лъч кръжеше върху повърхността на шкафа. Приближих се неспокойно, знаейки, че ще открия нещо със закъснение. Лицето ми, придобило друг вид от засилващото се любопитство. Протегнах ръка и отворих. Вътре имаше истинско богатство.
Тайнственият предмет се оказа точно тази аладинова лампа, покрита с дебел слой прах, която издаваше някакви звуци. Реших да я избърша и когато това стана естествено не повярвах на очите си. Капачето щракна и оттам се изтъркаля едно орехче, обвито в станиол. Взех го в ръка. Очите ми блестяха, спомените нахлуваха.
В един необичаен ден на вратата се звънеше и когато отворих, ахнах от изненада. На прага стоеше сконфузено онова мило момче, което много харесвах. Когато ме видя леко се изчерви и прошепна.
„Не знаех какво да ти подаря, дълго се чудех и избрах тази лампа. Нека сама да назовеш желанието си като я потъркаш с ръка.”
После изчезна. Стъписах се, бях забравила за случката и за тази лампа и докато се усетя времето беше излетяло. В моменнта вниманието ми беше приковано към това орехче. Беше необикновено орехче. Нещо странно имаше в него. Чак сега забелязах разреза в него. От там се подаваше нещо. Дръпнах сиално ъгълчето и издърпах листчето. Разгънах го с треперещи пръсти и ог там падна нещо. Наведох се и го вдигнах - малко бяло пръстенче, с вградено в него сърчице. Изкрещях силно от изненада. Разтворих бързо листчето, в което пишеше:
"На единствената жена, на която подарих сърцето си - да ме намери в подходящото време и на подходящото място."
Смаях се, трябваше ли да минат цели 16 години, за да открия този подарък. Времето не ме пожали. Вече беше много късно…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светлана Тодорова Всички права запазени
