Непознатата

НЕПОЗНАТАТА

Когато тя си тръгна, Радослав дълго гледаше след нея. Изящните и форми не можеха да не направят впечатление на всеки мъж. Все още не знаеше името и. Запознаха се в барчето. Когато той влезе, тя стоеше сама на масата и пред нея имаше чаша с кафе.  В ръката си не държеше цигара.Беше от ония  жени, които не бяха вкусвали от никотиновата отрова. На съседната маса стояха момче и момиче, и разговаряха оживено.
- Може ли да седна до вас?- помоли Радослав.
   Тя вдигна глава и го погледна с красивите си кафяви очи.     
- Да моля, седнете!
- Да не би да нарушавам спокойствието ви? А може би чакате някого?
- Не. Сама съм. Напоследък съм съвсем сама.
   Очите и се навлажниха и тя се извини за моментната слабост, която прояви. Беше една непозната, която ангажира вниманието на Радослав. Искаше му се да започне разговор , но тя изведнъж обърна глава  и се загледа към  прозореца. Той понечи да я заговори, но нещо застана на гърлото му. Все пак намери сили и прекъсна мълчанието.
- Вие навярно не сте от този квартал? Всеки ден идвам в барчето, но не съм ви виждал.
- Да, отскоро съм тук. Откакто съпругът ми почина, реших да се преместя, защото всичко ми напомняше за него. Имахме великолепен брак. Но той се разболя. Кръвното му беше високо. И един ден, си отиде завинаги от мен. Нелепа смърт. Почина в линейката, когато го карахме към болницата. Стана му много лошо. Линейката спря и докторът ме помоли да сляза. Цялата треперих. Молех се силно на Бога да го спаси. И в този момент, нещо се разкъса в мен. Докторът отвори вратата и съобщи, че вече е починал. Идеше ми да викам с пълни гърди. Болка свиваше сърцето ми.
 - Не, не е истина. Той е жив, докторе.
- Той вече не е жив. Ще го откараме в болницата.
- Не. Ще си го взема в къщи. Не искам да му правите аутопсия. Картината е ясна., докторе. - Втори инфаркт и край. След първият, започна да пие. Лягаше и ставаше с бутилка в ръце- обърна се тя към Радослав. Очите му бяха вечно замъглени. Изпитваше голяма болка, че не може с нищо да ми помогне. А толкова много ме обичаше. Като си помисля колко голяма беше любовта между нас. Но вече нищо не може да се върне.
- Аз пък- прекъсна я Радослав. Отдавна се разведох с жената. Нямаше хармония между нас. Непрекъснато се карахме, докато един ден ми дотегна и поисках развод. Решихме, че ще се разведем по взаимно съгласие. Ето, че и аз съм съвсем сам. Имам си само една дъщеря. Тя живее отделно от мен. Така, че знам, какво е да си сам.
- На мен ми е много тежко. Съпругът си никога няма да забравя. Но ако срещна по пътя си човек с моите разбирания, да бъде мил и внимателен. Да обича природата, музиката  и изобщо да е човек  всестранно надарен, ще се замисля. Ще ми бъде приятно да се срещам и разговарям с него, без да го ангажирам с моите проблеми. Просто, всяка среща да бъде празник за нас.
   Тук разговорът прекъсна. Тя се извини и стана. Сбогува се и тръгна. Радослав я спря за миг.
- Да се надяваме, че наново ще се срещнем. Аз съм Радослав. Засега - довиждане.