6.02.2010 г., 19:29

Неразбиране

872 1 0
2 мин за четене

Стоя сама в мрака. Изпаднала в безметежност. Иска ми се да потъна в небитието, в забравата. Иска ми се този миг на блаженство да продължи завинаги, но не може в този свят не може. Споменът се загубва, когато колата ме опръсква и отново се връщам в калта. Чувствам се зле, замаяна, полумъртва. Призлява ми от гледката около мен. Чувствам се изгубена, нищожна.

Всекиму се случва да се изгуби на непознато място. Не е нищо ново. Но има и един друг вид. Страшното е, когато се загубиш на познато място и нямам предвид родния ти град или нещо подобно, а именно в себе си. Страшно е, когато не знаеш кой си и се чувстваш толкова объркан, че в един момент ти се струва, че чак сега си се появил на този свят самичък и зъзнещ от студ. И зъзнеш не защото времето е студено, а защото хората са студени. Всеки се е вглъбил в себе до такава степен, че не вижда дори и вехнещия човек до него.

Потъвам. Продължавам да потъвам всеки ден към дъното виждайки лицата на приятелите ми на повърхността замислени за себе си не виждайки как все повече затъвам в тъмнината. Те не са виновни аз криех от тях това, че вехна ден след ден, но никой не видя издайническите знаци. Никой не се поинтересува. Протягам ръка нагоре в някакъв странен опит да се спася, но имам чувството, че вече дори не искам да се спася, но какво да се прави инстинкт за самосъхранение. Може би само този инстинкт ме е пазил досега. Но както си и знаех никой не улови ръката ми. Може би вътрешно съм се надявала, че някой ще я хване, но цялото ми аз крещи остави се да потънеш никой няма да възрази, там ще ти е по-добре. Но не аз не съм самичка. Моите демони стоят около мен и чакат, за да видят какво ще направя. Те винаги ме тласкат надолу, но аз не им възразявам уморих се от съпротива. Но не, те искат да продължат моята агония и стигна ли до дъното ме изкарват на повърхността само и само после да ме бутнат отново към дъното.  Не аз не се самосъжалявам. Мразя това. Аз просто се боря, но като че ли не успявам да спечеля. Но все пак продължавам, колкото и да е безсмислено, защото няма надежда без борба, а няма ли надежда - няма и живот.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Увяхнало цвете Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Не поглеждай назад

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

С нами Бог

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...