Нещо лично
Боже, умирам... мога да се закълна...
Усещам как невидими ръце са се впили в тялото ми и стискат здраво гръдния ми кош. Болката и силата на захват са толкова големи, че не ми достига въздух. Задушавам се... За недостига на кислород допринася и изливащият се порой от сълзи. Каменното ми изражение не се променя, в очите няма пламък, липсва живот, безизразни са – сякаш не човек, а предмет ридае. След малко ръцете ме отпускат бавно и тогава вдишвам и издишвам надълбоко. Усещам как сърцето ми забързва ход, през главата ми минават хиляди мисли и спомени. Чувствам се изгубена, непотребна, никоя, ненужна. Внезапно мрак замрежва погледа ми. Затварям очи за секунди и отново потича порой от болезнени капки. Търся нещо, някой... нищо, никой. Болката се усилва, внушавам си, че чувам пукането на чупещите се ребра под натиска на невидимата сила. Отново не мога да дишам... И идва празнотата, онова страшно чувсто. Крещи ми се... сълзите отдавна не помагат. Оглеждам се във всички страни и виждам само себе си, не издържам... искам да избягам, искам да се скрия, искам времето да спре, да си почина за малко... Отварям очи, а в мрака прозира светина – пълнолуние е.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виктория Всички права запазени
