Нещо за бабините сестри, за брат й....

           НЕЩО ЗА БАБИНИТЕ СЕСТРИ ,ЗА  БРАТ Й, ЗА ЛЕЛИ И ЧИЧОВЦИ

   Тук ще стане въпрос за хора, родени в началото на двадесети век или дори в края на деветнадесети, всичките вече покойници, по един или друг начин присъствали в живота ми в най- ранните ми години.

    Баба ми имаше две сестри и един брат. Тя беше най- малката от сестрите, брат й – най- малкият от четиримата. Спомням си ги добре, защото често идваха на гости в нашето село и оставаха да преспят. С какво са идвали, не знам, май вече имаше някакви автобуси, защото мините работеха и събираха работниците си от тяхното, нашето и околните села.

    Баба Руска беше най- голямата и по време на Голямата война /първата световна/,  вече е била девойка за женене. Но вместо да мисли за женитба, тя се обличала в мъжки дрехи и отивала да оре на нивата  вместо баща си, който бил на фронта. Беше висока, кокалеста, грубовата на вид жена, говореше силно и не цепеше басма на никого. Спомням си , от редките ми посещения в тяхното село, Мъдрец, че мъжът й, дядо Кольо, беше тих, думата му не се чуваше въпреки внушителния му ръст. Той само се усмихваше и отиваше да свърши работата, която тя му нареждаше .

    На полето баба Руска било придружена от баба ми, тогава девойче в пубертета. Кой знае защо, майка им си мислела, че като има някой с нея, никой нямало да я нападне. Защото тогава все още имало  хайдути, а и след осемнадесета година се появили бягащите от болшевиките руснаци. Тя имаше син- чичо Недялко, който също ни посещаваше понякога и дъщеря – леля Марийка, която живееше в Харманли  . С нея рядко се виждахме, знаех само, че има дъщеря баскетболистка, която не познавах. Синът на чичо Недялко, Кольо, виждах по- често, той после стана военен и почина рано от сърце.

     Баба Марийка беше втората сестра на баба и навярно като млада е била най- хубавата от трите. Висока, тънка, с нежни черти, а за косата й баба ми разказваше легенди колко дълга и гъста била. Тя имаше двама сина, чичо Кирчо, който почина млад от рак и чичо Димо, който аз познавам като вече незрящ, дори не знам дали някога е виждал. Знам само, че е учил заедно с приятелите си, които му четели уроците. Той се оправяше отлично с домашната работа, беше семеен и имаше син и дъщеря, кака Марийка, която беше много хубаво русо момиче, и Минчо, когото почти не познавам.

  Жената на чичо Кирчо , леля Богданка, също почина рано и двете му деца, Магда и Емил, тогава в много крехка възраст, бяха отгледани от нейните родители. После Емил, под името Емилиан, стана свещеник , но и с него се виждахме само три- четири пъти на сватбата му, на сватбата на една братовчедка и на кръщението на сина й. За съжаление, и той почина рано , на шестдесет и пет години.

    Баба казваше, че имали и още една сестра, по- голяма от тях, казвала се Каля , била много хубава и починала още като момиче.

    Сестрите на баба, а и снахите им, носеха клашници през зимата и по две забрадки на главите си- една триъгълна отдолу и една квадратна над нея. Клашникът е нещо като дълъг елек от дебела  вълнена, домашно тъкана и валяна тъкан. Баба не ходеше с клашник, в нашето село бяха по- напреднали с облеклото.

     И трите сестри живяха по повече от осемдесет години, за разлика от децата си, които с малки изключения, не можаха да дочакат тая преклонна възраст.

      Братът на баба, дядо Кирчо, беше най- малък. Беше по- скоро дребен, подвижен , с неописуемо чувство за хумор.Беше много забавно да го слушаш, особено когато се съберяха с чичо ми от бащина страна. Двамата правеха веселото на всички около тях. И четиримата, а и децата им, имаха бистри сини очи , а някои бяха и русокоси. Почти всички играеха много хубаво и може да се каже, че бяха прочути хоротропци.

    Дядо Кирчо имаше дъщеря от първата си жена, която починала млада от туберкулоза, леля Недялка. Тя беше голяма хубавица и една от малкото с кестеняви очи и буйна кестенява коса. Тя нямаше деца, омъжи се два пъти и почина на повече от осемдесет години.

   Брат й, когото наричах бате Димо, защото беше доста по- млад от братовчедите си, беше син на втората жена на баща си, баба Янка. Той завърши право и стана следовател. Много ми е помагал, търсила съм го по различни поводи  и винаги е правил всичко възможно за мене. С него и сестра му имах по- близки отношения, често им ходех на гости. Много ми беше приятно да си говоря с леля Недялка, тя не беше учила в гимназия, но четеше много и беше интелигентна и интересна събеседница. С моя баща много се обичаха, а с леля ми израснали заедно когато учили и двете в прогимназията .

     Но нека да кажа още нещо за дядо Кирчо. Когато баба ми се омъжила в село, той бил още ерген и често идвал на хорото с хубавия си бял кон. Можели да го видят още много далеч когато се задава откъм лозята, които бяха на сега разкопаното място на рудника. И според баба, всичките моми били негови защото имал кон! Явно, тогава конят е бил нещо като „Мерцедес“ сега! Под сурдинка баща ми казваше, че май се занимавал с контрабанда на тютюн в Гърция.

     Баба ми също била много хубава, но аз не помня това време, помня я като похабена от тежкия селски труд жена на шестдесет години , с много нежна и бяла кожа на покритите от дрехите места. Но старите хора в село ми казваха, че излизали нарочно да я гледат, когато отивала за вода от кладенеца, нямало друга като нея в нашето село. И как иначе- висока, стройна, синеока и руса, работна жена. За съжаление, ние със сестра ми не приличаме на нея, аз съм ниска като другата ми баба, а тя е по- тъмна като дядо.

     Та това е накратко за моите роднини от страна на баба ми, обикновени хорица от едно село , откъдето започва Сакар планина. Там садяха много тютюн, садяха и в моето село.  И аз съм низала тютюн, дори ми беше забавно!

    Мисля си, че всеки заслужава потомството му да остави някакви писмени спомени за него, нищо, че не е сторил нещо велико, нищо, че не е пътувал по света или воювал за правдата, а просто е обработвал наследената земя  цял живот. Тогава фамилиите били многолюдни, порядките строги, уважението към по- възрастните безусловно.

    Моите родители бяха модерни хора и не са ме карали да целувам ръка на бабите и дядовците. Но аз и сестра ми ги гледахме с любопитство сякаш идваха от миналото , което пазеше корените ни и обясняваше защо сме такива и какво следва да очакваме от живота си...

    П.П.  Посвещава се на всички близки и по- далечни братовчеди, с които не съм имала и нямам друга връзка, освен тая на общата кръв....