Вали. Навън бе мрачно, а аз седях на прозореца и вперила поглед в мрака, те търсех. Питах се къде си, когато имах най-голяма нужда от теб. Душата ми бе ранена, сърцето кървеше, а теб те нямаше. Нима ме бе изоставил? Не знаех, вече нищо не знаех. Бях се изгубила в мрачните дебри на живота си. Но защо ме болеше? Кой бе ме наранил? Ти ли, или някои непознат странник? Кой бе опустошил душата ми? Не, сама се бях наранила. Бях безумно влюбена в теб, а ти дори не разбра. Така и не се осмелих да ти кажа. Ти реши да заминеш, а аз дори тогава нямах смелост, за да ти кажа колко много те обичам. И когато си отиде, аз умрях. Аз бях развалина, чиито останки нямаше да бъдат намерени. Забивах яростно нокти в своята плът, за да спре болката в сърцето ми. Но тя все така ме пареше. Стенех безспир, не понасях тази болка вече. Не издържах. Изправих се и отидох до огледалото. А в него видях едно окървавено момиче, с раздърпана нощница. И то бе толкова жалко, а всъщност това бях аз. Спуснах се към леглото и изпод възглавницата извадих една кама. Отново за прозореца се залепих.  Със твоя снимка в едната ръка и кама в другата, за последен път поглеждах през прозореца, с надежда да зърна теб. Затвoрих очи и забих камата дълбоко в моето проклето сърце. Всяка капка кръв посвещах на тебе, любов моя. Но ти никога няма да разбереш, че живях и умрях за тебе. Това беше цената за моята несподелена любов.