3.09.2023 г., 17:35 ч.  

Несретник 

  Проза » Разкази
272 3 3
5 мин за четене

 

Аз обичам да съм несретник.
Обичам не всичко да ми е наред, защото когато всичко ми е наред започвам да се чувствам като ненужен боклук, и ми се затъпява съществуването.
Обичам да живея в нормална къща с малки пукнатини по стените, появили се от нормално слягане, както казват старите майстори.

Свикнал съм с вечната нужда от ремонт, и знам, че това е начина по който светът работи.

Свикнал съм с виковете на комшийката за щяло и не щяло, с адската жега на таванския етаж, скърцащите стълби, липсата на врата към спалнята, не оставящо никаква място за усамотение, и други подобни.
Няма идеални неща. Има само неща временни, от които можеш да изкопчиш най-доброто и да продължаваш напред, защото това е най-важното. Не в грубия смисъл.

Не обичам често да сменям коли, примерно, или пък жени.
Прилича ми на светотатство и разпуснатост това да изкараш всичко от нея, и после просто да я изхвърлиш. Кола, жена, все тая.

Точно затова съм разведен. Само, че аз съм изхвърления.
Не обичам и да съм добър човек също. Добрите хора са лицемери. Всичките до един са такива и никога няма да ти кажат какво мислят, защото те самите не искат да надзъртат у себе си, страхувайки се от нещата, които ще намерят там.
Обичам да съм несретник, защото знам, че такива няма.
Светът е на разположение за всички.
Той предлага своето съществуване и възможности на всяко едно живо същество в абсолютно еднаква степен, защото те са неделима част от него.
Така, че дали си бедняк, или милионер, какъвто и да си, веднъж вкусил тая мъдрост за себе си, видял тоя отворен прозорец, вече ти става все тая какъв си, или пък за какъв те имат хората.
Що се отнася до мене, отдавна бях отхвърлил това.
На снощната мадама бях казал, че е просто една курва, за каквато в същност я мислех а тя не искаше да приеме този прост факт, с което в никакъв случай не искам да обидя съсловието.
Аз познавам много свестни курви също.
Но снощи специално тая ми изкара нервите понеже не уважи тезата ми, че ние сме просто едни телеса, безпомощни кокали, безкрайно смешни в своята сериозност погледнато отстрани. Може би съм се поразгорещил нещо.
Тя само мълчеше, стараейки се да си придава загадъчност, или пък просто не и пукаше, пушеше си цигарата мъдро и чакаше естественият завършек на вечерта. Майната и.
Даже не можахме да се напием като хората.

Възхищавах и се на глупостта, както и на простоватото, не сложно обяснение на действителността, и този парадокс често съм го срещал.
Хората с "мръсни" професии имат по детски наивно обяснение на нещата. Мръсни е в кавички, защото първо : няма такова нещо като мръсна професия, и второ: по принцип няма нищо мръсно, или пък всичко е мръсно, все тая как ще го кажеш.
Всеки един акт си е просто акт, и нищо друго. Доколкото, яденето, говоренето, или ходенето до тоалетната може да бъде мръсно, или чисто, дотолкова и секса.
Аз лично съм на мнение, че е просто една еволюционна случайност това, че устите ни са горе, а дупетата долу.
Напълно нормално би било и обратното, и тогава щеше да пада голям смях.
Както и да е. Не си спомням много от снощи.
Спомням си само тънката и горна устна, говореща за скъперничество, косата на клечки, един що годе добър парфюм и друго нищо.
Даже не знам дали сме правили нещо.
Най-вероятно - не.
Трудно лягам с жени, които не оценяват идеите ми, независимо от младостта и природните им дадености.

Зад зелената бутилка, паднала напреки на масата виждам отворения прозорец, мрежата против комари и сивата стена на съседния блок. Сутрин е.
Не прилича на Сен Тропе в никакъв случай.
Ставам, слагам си панталона и си проверявам джобовете.
Рядко съм обиран от жени но знаеш ли.
Пардон. Тя не беше "такава".
Никоя жена не е такава. Нито пък мъж.
Всички сме просто води ненапити.

Измивам се в банята, която също има нужда от ремонт, и тая мисъл ме гложди отдавна. Правя си едно късо кафе, а после решавам, че е крайно време да направя нещо от себе си.
Отварям един сайт за работа от който никога не съм си намирал работа, както и кой да е от всичките ми познати.
Следващите два часа си е просто загубено време.
Ровичкам из обявите и си мисля за това колко трябва да е бедно едно същество за да направи друго такова същество център на своята вселена и въобще да постави на мястото на собствената си замаскирана нужда от смисъл думата любов.
Чудя се на кого да се обадя, а няма на кого да звънна.
Повечето ми приятели не преминаха моята проверка, а пък другата половина явно аз съм ги разочаровал с нещо.

В свят беден откъм приятели неминуемо на преден план излизат междуполовите отношения.

Или пък, опазил ме Господ, религията.
Гледам една снимка на стената където сме цялото мое семейство. Бившето. Всички сме ухилени, но най-хубави са децата.
Освен приятелите, жените, или религията, мисля си, че децата също могат да бъдат смисъла за човека.
Смисъл дотолкова, доколкото виждаш в тях своята забравена радост и удоволствие от живота, или просто защото виждаш в тях бъдещето.
Виждам и друго. На леглото има лист с написан телефонен номер и Силвия отдолу. В случай, че съм забравил името. Не го бях видял като станах.
Независимо от всичко, явно съм направил добро впечатление снощи, макар аз да мразя такива умници като мене, които не знаят какво искат.
Пъхам листчето в задния джоб на дънките и излизам на разходка, която знам, че ще ме разведри, и ще завърши в бара.
Вече проврял се през тълпата, излизам на крайбрежната и и звъня.
Извинявам се за снощи, тя приема моите глупави извинения и си уговаряме среща след един час пред Казиното.
Виждам я отдалече, понеже е облечена в бяло.
Знам, че нощно време светлосенките в бара в съчетание с алкохола много лъжат, и очаквах някакъв крокозъбел, но съм грешал.
За изненада Силвито си е хубаво.. ъъ..не знам какво да кажа - жена, или момиче.
Някои жени винаги си остават момичета за нас.
Сядаме на масата, която съм запазил, тя кръстосва крака и пали цигара.

Поръчвам си джин, а тя кафе, и издухва дима от цигарата.
Поглеждам я и се изпълвам от щастие от простия факт, че всичко това го има и съществува, въпреки цялата несъвършенност.
Светът, аз, Силвито, всички несъвършенни  хора покрай мене тръгнали по крайбрежната алея, децата, щастието и мъката, моите бедни родители, свръхновите звезди и пулсарите, черните дупки и трапищата по пътищата.

Всичко това, а не знам как да го кажа. Нито му знам името.
Но знам, че е много голямо.








 

© Svetoslav Vasilev Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Елегантен стил на разсъбличане,където егото е безмощно.
    Един дълбок намек,че на всеки може да се случи между срещи и раздели.
    Всъщност всеки индивид възприема света в негова полза и трудно се признава за несретник.
    Е,вкрая на любовта "пътеката остана без душа",както пее "примата на родната естрада",нали такива бяха рекламите на безпощадно загубената младост?
    Поздравления, Светослав!
  • "Светът е на разположение за всички." , а и голям смисъл няма, ако по цял ден му търсиш смисъла; Късметлии са твоите герои, че са попаднали на теб, а може би нарочно са те избрали.
  • То и не може да се каже. И Стайнбек и Хемингуей и Достоевски и най-вече Егзюпери са се опитвали по своему да го кажат. И всеки е успял по своему да си прецака живота. Без Егзюпери. Забравих Буковски, най-големият в прецакването. Писатели и моряци, за вторите Хърман Мелвил пише страхотно.
    Поздрави от Южна Корея!
Предложения
: ??:??