Нетърпеливо очакване с будни приказки
Беше Бъдни вечер. Малко след времето за спане три деца, две момченца и сестричката им, бяха се увили удобно в едно одеяло на леглото и, допрели глави, въодушевено обсъждаха нещо. Из стаята летяха като в космически кораб различни цветни светлини, идещи от лампичките на елхата, цялата останала къща беше заспала в тъма. От кръглата стъклена масичка в ъгъла ухаеше шоколадово приятно на топли курабийки, изкушаващо хващащи окото, а до тях - чаша прясно мляко и бележка - “Дядо Коледа, всички много те обичаме! Да ти е сладко”. В стаята сякаш беше експлодирало коледното настроение - гъделичкащ тъмното, закачлив огън в камината, над нея окачени коледни чорапи, множество гирлянди, придаващи вид на шарена джунгла и коледни картички от миналата година залепени по вратата и шкафовете.
- Тази година сме по-големи и ще успеем, трябва да съставим план! - решително изкомандва Ванеса, най-голямата от тримата.
- Да, како, но това са много часове. Да си измислим нещо интересно за правене - включи се Кристиян и погледна с желание към стъклената масичка.
- Бичкам пликазки!!! - ококорен изтърси Петьо, най-малкият.
- Еврика! Браво, дребен! Точно това ще е, ще ви разказвам приказки - Ванеса беше щастлива от възможността да изтъкне таланта си на разказвач.
- Аз също мога. - малко сърдито отговори Криско.
- Да бе, ти не знаеш никакви приказки.
- Аз сам ще си ги измислям. - гордо заяви. - Даже искам да съм първи. Приказката ми е за джуджетата на дядо Коледа. Или по-конретно за две - Хапльо и Злобльо. Те били две ехидно усмихнати палави джуджета и според мълвата били близнаци по душа. Каквато и беля да станеше в работилницата на Дядо Коледа, винаги всички поглеждали с недоверие именно към тях. Ако сладките са нахапани преди да бъдат поднесени, ако има кални локви по пода или някоя играчка е сглобена неправилно. Нали знаете, безобидни и дори забавни бели. Веднъж обаче много сгафили... Било един от понеделниците, един от най-нехаресваните от тях дни (дядо Коледа забранил думата мразя, защото според него е лоша дума и не подхожда на този топъл дом, нищо, че е направен от лед и мрамор) и били те наред да се грижат на елените. Да слагат храна, да чистят и най-важното - да ги пазят, защото някой от тях били вече на преклонна възраст и... как да го кажа по-меко... ами изкукуригвали. От скука Хапльо и Злобльо решили да си направят снежен елен, много се забавлявали и се редували да го “яздят”, но когато се върнали при истинските елени да погледнат дали всичко е наред, ги очаквала горчива изненада - преброили само 8 елена. След по-подробна проверка установили, че Виксен липсва. Уплашени, те влетели в работилницата и другарите им ги погледнали снизходително с усмивки, очакващи да чуят поредната щуротия. След като обаче научили какво се е случило, изплашени от бъдещите действия на дядо Коледа спрямо тях, двамата другари взели решение - да избягат далеч и да изчакат до другата Коледа, докато нещата се уталожат. И така на следващия ден нашите герои стъпвали по парещия пясък на Хавай, там било прекалено горещо и те знаеха, че дядо Коледа никога не би ги потърсил на такова място. Въпреки че били непослушни, те били много умни джуджета и бързо се сприятелили с една маймунка, която ги научила как се яде ананаса, кокоса и така нататък. Те свикнали много бързо с новата среда... Но не минали дори и три дни и вече в тях се промъкнало чувство на носталгия... Започнали да виждат миражи - палмите им се стрували като огромни близалки, пясъкът от определен ъгъл приличал на сняг, дори им се сторило, че виждат дядо Коледа да крачи към тях по сини шорти на цветя. Те се засмели на абсурдната картина, но уви - видението се приближавало все повече докато, стигайки до тях, една сянка не ги накара да се ококорят. Ухилен до уши дядо Коледа им каза “Привет” и разказа как дошъл за тях, как Виксен не била изчезнала, а той знаел, че тя има тайно рандеву недалеч със друг елен. Попитал ги защо са избягали без да му кажат думичка, а те виновно признали, че ги било страх от прошката му, познавали го и знаели, че след като им прости, ще се чувстват още по-зле, те мразели прошката... Дядо Коледа се разтресъл от смях “Хохохо” и заедно с Хапльо и Злобльо отлетял обратно за Лапландия, като ги помолил никога да не се променят, защото харесва тяхната чудатост и смята, че са най-забавните джуджета в целия свят! - Криско завърши приказката с трумфален тон и ръце във въздуха. Ванеса изръкопляска радостно и едновременно погледнаха към Петьо за реакция, но той спокойно спеше до тях, съвсем ангелски, и те като кака и батко взеха решение да не го будят, докато не дойде дядо Коледа.
- Сега съм аз наред със приказка. - Ванеса нетърпеливо се изправи.
- Ама, како, само да те питам - може ли да кусам самоо мъничко от курабийките за дядо Коледа?
- Ами добре, той няма да се разсърди. Ама му остави!
- Добре.
- И така. Приказка за Снежната кралица! - рече сериозно Ванеса. - Всички знаем, че тя е облечена в рокля от скреж, устните и са сини от студа, очите и също са сини и има късче лед вместо сърце. А на врата си тя носи перлена огърлица. А защо точно перлена. Историята разказва, че Снежната кралица има сестра - Пролетната кралица. И въпреки че те са коренно различни, се обичат много. Всяка година в най-студеният ден, Снежната кралица отваря една музикална кутийка, която звучи с гласа на любимата и сестра. Песента е за тях двете и е измислена от Пролетната кралица. Затворена в най-голямата си бална зала, Снежната кралица изслушва веднъж до края песента и проронва една сълза, която се превръща в перла... Тя не може да плаче повече, заради сърцето си. Когато плаче за сестра си, ледът започва да се топи. Затова тя, с твърдият си характер, си позволява само един ден в годината, по време на една песен, да чувства. Но една година се случило нещо. Точно на рождения ден на Снежната кралица, тя получила картичка. Била от сестра ù, пълна с топли и нежни думи и с една теменужка в плика. Четейки, Снежната кралица неволно почнала да се усмихва, да плаче, да тръпне от радост. Без да усети, тя започнала да се топи и, когато зърнала теменужката, сърцето ù също се стопило. Стопила се от щастие и любов. И така, в една ледена локва, тя се преродила като обикновена жена, замръзваща в този огромен замък. Щастлива, тя тръгнала към дома на сестра си, който бил най-слънчевият в света и си обещала вече никога да не крие чувствата си... Криско? - Ванеса погледна разочаровано брат си, който дишаше равномерно със затворени очи и се усмихваше в съня си със шоколадови устни. Тя въздъхна примирено и го зави хубаво с одеялото. Облегна се и се втренчи в часовника на стената, но минутите се нижеха, а той бавно, но сигурно я хипнотизираше.
На сутринта, когато слънцето проблесна в стаята, одеялото се разшава като плаващи пясъци и три рошави главички нетърпеливо се подадоха отдолу, а под елхата ги чакаха много подаръци в златни, сребърни, червени и зелени опаковъчни хартии и с големи сладурски панделки.
© Таня Атанасова Всички права запазени
Браво!