На момчето, което ме научи да обичам,
дълбоко, истинно...
На Миро...
Валеше. Беше тъмно. Дъжводните капки удряха безпощадно лицето ми и се сливаха с дъжда в очите ми. Сълзите капеха една подир друга и аз бях неспособна да ги спра. Гърдите ми се пълнеха режещо студения въздух и се задушавах, не само от свитото си гърло, но и от болката, която ме раздираше цялата. Той си отиваше. Виждах мътната му фигура през пороя и ми се щеше да тичам, да го стигна, да го прегърна и да му кажа колко го обичам. Но краката сякаш бяха вкочанени, ръцете- безсилно отпуснти, а устните- стиснати упорито.Не видя сълзите ми, защото небето плачеше заедно с мен, но и да не беше така, той вече отдавна беше поел по своя път. Аз не можех и не исках да го спирам. Стоях там, премръзнала, жадуваща, чакаща. Исках да се притисна до горещото му тяло и пак да се влее в мен онзи прилив на жизненост, да се стопля и да остана завинаги така, сгушена сред огнените погледи и треперещи устни. Не можех. А как го желаех.
После вече ...