Всичко това, което ще ви разкажа, може да ви се стори необикновено, но за мен бе едно неповторимо преживяване след толкова години на раздяла с един, любим човек, оставил дълбока следа в моя живот...

През една гореща лятна нощ сънувах странен сън, в който някак необичайно позвъних на 150 и казах същия адрес, на който не бях ходила от години, с молба за спешна помощ...
Събудих се развълнувана и обляна в сълзи. Не изчаках до сутринта и позвъних по телефона на този любим човек, който не бях срещала от години, защото пътищата ни се разделиха и аз трябваше да се преместя да живея и работя в друг град.

Въпреки всичко, с него останахме много добри приятели...
Щом чух сигнала, нещо дълбоко заспало в мен се събуди след толкова години на раздяла далече един от друг...
Неочаквано в слушалката прозвуча онова познато "ало", което преди години ме караше да потръпвам от щастие. Усещайки дъха му, очите ми се насълзиха и отроних неговото име , което изговарях тайно само в мислите си.

Той ме позна и ме нарече с най-хубавото име, с което се беше обръщал към мен някога: "Розичка"... Онемях... След няколко мига на опиянение той ме попита как съм се сетила за него.
Аз разказах необикновения си сън и той потвърди, че напоследък наистина не се чувствал добре...
Погледнах часовника на стената...Оставяше около четвърт час до тръгването на влака. Облякох се  бързо. Приготвих си багаж за няколко дни и тръгнах забързана към гарата...
Всичко беше като в сън... Щом се качих във влака, картини от някогашния ми живот в София започнаха да се менят бързо една след друга...

През цялото време си мислех само за него. Нашата първа среща... Оня поглед, неочаквано пронизал сърцето ми и наказал една жена да обича истински...

Срещите и разговорите ни в неговия уютен дом... Цветната градина и зеленината на двора ме обгръщаха със своята свежест и желание за живот...
Спомени се нижеха като мъниста от скъп за мене дар...
Неочаквано едно от тях се откъсна и търкулна... Пред мен изплува една незабравима среща преди повече от петнадесет години...
Беше първа пролет...

Навсякъде ухаеше на свежест и на нов живот. След онази съдбовна среща ние продължихме да се търсим...

С всяка минута заедно чувствата ни се сливаха и ставаха все по-дълбоки, искрени и трайни... Искахме се постоянно и винаги чакахме с нетърпение миговете, когато отново ще сме заедно...
Така беше и този път... С бързи крачки вървях към неговия дом. Към онова неописуемо и неповторимо щастие, което ме докосна така внезапно, че все още не можех да повярвам на ласките и чувствата, с които ме даряваше любимия...
Щом вратата се отвори, отново потънах в онази прелест и ухание, които обичах най-много. Оставих чантата си и палтото си, което още повече ме сгорещяваше в този миг...

Сърцето ми биеше лудо. Мъжът, който ме посрещна, обгърна с топлите си длани премръзналото ми лице и страстно целуна парещите ми устни... Отдръпна се и се огледа в очите ми... После ги целуна... Потънах в обятията му и онемях... Дъхът ми спря, а пулса ми се учести от вълнение. Чувах само гласа му, който не преставаше да звучи и отеква в душата ми: "Розичка, моя мила Розичка! Обичам те! Обичам те! Обичам те!"...
Въведе ме в гостната с кръгла маса, на която имаше ваза с красиви червени лалета и безброй изненади...
Онова плахо момиче, което беше срещнал преди няколко месеца, се беше превърнало в зряла жена.

Говорехме продължително, но в погледите ни се четеше очакване за нежно докосване, топла прегръдка и изгаряща целувка... Спонтанно седнах и се сгуших в топлите му обятия... Той усети ударите на сърцето ми и ме притисна силно, като че ли искаше да ме запази само за себе си... От гърдите ми се отрони звук, който издаде моята възбудимост и желание да сме дълго време заедно... Той бавно смъкна края на деколтето ми и нежно докосна с устни края на закръгленото ми женско рамо... Прокара пръсти по гърба ми и усетих топлата му мъжка длан...
Беше първа пролет - ден за нещо ново, което се зараждаше...
Беше истинска, бяла пролет...
Внезапното спиране на влака прекъсна златната нишка на спомените. Локомотивната свирка оповестяваше, че наближаваме гара.

Повдигнах погледа си и през замъгления прозорец видях познати местности, които ме посрещаха като стара позната... Нещо ме стегна за гърлото и неочаквано от очите ми се отрониха две сълзи, който начертаха две следи по вече отминаващата младост на лицето ми...
Това бяха два житейски пътя, които извървяхме разделени - моя и неговия след нашата последна среща заедно...

Влакът спря. Същата гара... Огледах се боязливо. Нищо не се беше променило - същите забързани хора, трамваи и пътища... Същият въздух... Хванах трамвай.
След около десетина минути бях вече пред дома му с разтуптяно сърце.

Позвъних. Минаха няколко секунди, преди да се отвори врата. Сториха ми се часове. Времето беше спряло и притаило дъх...

След миг вратата се отвори и се появи той -  човекът, когото най-много съм обичала през целия си живот...
Беше същият. Стройната му фигура не се беше променила.Само посребрялата около слепоочията коса го правеха още по-красив.

Въведе ме в антрето и затвори вратата след себе си.

Мълчахме... без дъх... един в друг... в дълбока прегръдка.

Думите бяха излишни. Усещахме ударите на сърцата си.

ТОЙ БЕШЕ ЕДИН - РИТЪМЪТ НА НЕУВЯХВАЩАТА С ГОДИНИТЕ ЛЮБОВ...

2004 г.
Галина Москова