Невидима любов
- Ставай, поспаланке! - прониза я гласът му.
Знаеше какво следва - дърпане на завивките й...
- Искам да спя. Обичам да се излежавам. Остави ме. - промърмори сънена.
- Виж се на какво приличаш! - продължи той - Страшна и рошава като...като баба Яга. Моята сладка баба Яга.
- Пропусна определението "грозна" - подсказа му тя и се разсмя.- Добре, де ставам.
Вече нямаше смисъл да е в леглото. Скочи и се отправи към кухнята. Нуждаеше се от силно и горчиво кафе. Той вървеше след нея. Винаги правеше така. Не я оставяше на мира.
- Направи и на мен! Искам кафе. - подвикна й глезено.
- О, мързи ме. Друг път. - подкачи го тя и включи кафеварката.
След час двамата се разхождаха по алеята край пристанището. Слънцето напичаше щастливо, чайките прелитаха безшумно, а няколко врабчета се сборичкаха за парченце твърд хляб. Градчето се бе събудило за един спокоен почивен ден.
- Видя ли, колко е хубаво времето. Нищо, че е зима. Живота е прекрасен. - продължи той.
Тя го слушаше, шепнеше и накланяше тъжно глава. Понякога очите й се насълзяваха, а друг път прихваше от смях. Хората я гледаха учудени от силните й емоции. Изглеждаше странно и малко плашещо.
Отправиха се към тяхната скамейка точно срещу акостиралите рибарски лодки. Нямаше вълни и морето беше гладко като стъкло. Обичаха да седят тук, а тя четеше стиховете му. Беше публикувала две негови стихосбирки посмъртно.
- Знаеш, че те обичам, нали? - изведнъж й прошепна тихо.
Една чайка прелетя над нея дарявайки я с нежен поглед...или така й се стори.
- Зная, мили. Всеки ден ми го казваш. Ние винаги ще се обичаме. - отговори му искрено.
- Прочети ми стихът за целувката. Посветих го на теб. Помниш как те целувах, нали? Все още не си забравила...
Вятърът погали леко устните й като в опит за милувка. Беше Той.
- Престани! - извика тя и скочи права. Понякога наистина беше болезнено нетърпимо и... прекрасно. Отново сълзи.
После видя как небето докосна с устни морето. Замръзна от гледката. Почувства невидимата им любов. Безсмъртна, но незрима като тяхната.
След това седна и притихна.
Изобщо не забеляза двете минаващи жени по алеята, които я загледаха. Не съзря как изненадата им се преобрази в съчувствие.
- Не е добре, горката. От години е така. Няма си никой, поболя се от мъка след като приятелят й почина...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Катя Иванова Всички права запазени
