Годините се изтъркаляха като сипей от скала. Дори не успях да проследя движението им. Само тътена на проблемите ме спираха за миг и… камъните продължаваха своя бяг.
Докато се обърна, омотана в мъгла, бурите и свлачищата на живота – младостта беше излетяла. Не че го усетих, но синът ми – от малко бузесто хлапе беше станал зрял мъж със своите радости и грижи, а аз – една застаряваща поетеса и неостаряваща романтичка.
Колкото повече минаваха годините, толкова повече вярата ми в справедливата съдба, във Висшата сила, в наказанието и изкуплението се засилваха. Самата аз, отгледана в провинциално градче, закърмена с вяра от баба и дядо /бежанци от Македония/, носех Бог някъде дълбоко в душата си. Дори забавачницата, в която ходех като дете, беше в двора на кварталната черква. В дългите летни жеги, често ме намираха заспала на хладните и каменни стъпала.
Ученическите години, юношеството, студентските дни… те бяха волни и безгрижни и по-рядко се сещах за Бог, за съдбата и опрощението. Когато след години ме налегнаха грижите, мислите за детето и близките, за здравето и оцеляването ни, по-често обръщах очи към Бог, отправях жарките си молитви към Него, чаках и се надявах на помощта Му.
В един мрачен, неделен, зимен предиобяд влязох в храма тъжна и умислена. Исках да се помоля и да запаля свещ за здраве. Имаше служба. Приседнах на дървените църковни столове близо до олтара, вглъбена в моите си неща, почти невиждаща и чуваща нищо. Като далечен звън, като ангелски стон долових песнопение. Глас топъл, звучен, галещ ме извади от унеса. Не знаех от къде идва – сякаш от самия свод на храма. Ставаше ту по-тих, ту по-силен, завихряше се и се разпадаше на хиляди звънки частици. Излизайки от унеса не разбирах какво се случва, но това песнопение ми напомняше нещо и някого, беше ми познато и непознато…
2.
Службата се водеше от един духовник, който беше с гръб към малкото миряни, изцяло обърнат към иконите, към Бог, изцяло отдаден на литургията. Слушах занемяла, загледана в нищото, в което виждах само високия, леко прегърбен силует на отеца. Не знам колко време продължи това – може би час ?! В един момент пеенето затихна, замириса на тамян и две синьо-зелени очи се впериха в мен. Очите на Бог ?! Не, не – очите на белобрадия отец, искрящи, нежни, укоряващи. Познавахме ли се? Къде бях виждала тези очи – позагаснали, но възторжени, обичащи Бог, обичащи света?
Гледах като омагьосана, не можех да сваля очи от притегателния му поглед. Дори ми стана неловко. Понечих да погледна настрани, но той така и не сваляше поглед от мен. Сякаш се познавахме от години и чакаше да го поздравя, да го позная. И изведнъж, някъде от глъбините на отдавна забравени спомени в съзнанието ми изплува един миг незабравим, една неосъществена мечта, една красива емоция, която докосна сърцето ми, разтърси ме и години ме сгряваше в трудния ми път…
следва продължение
© Nina Toshich Всички права запазени