- Била ли си някога влюбена... и да съзнаваш, че тази любов е невъзможна?... Да чувстваш онова особено усещане, а нещо в теб да крещи: Това е безумие! Безумие е! Ннннеее... това не е истина...

Младият мъж насреща ми изглежда смутен от въпроса, който току що ми зададе. Отговарям механично:

- Да. Случвало ми се е... няколко пъти.

- Неприятно ли ти беше... - гласът му е несигурен и като че ли съжалява, че е подвел разговора в тази посока. Опитвам се да прочета в очите му какво очаква да отговоря, но не мога да срещна погледа му. Гледа в чашата с кафето, после се концентрира върху огънчето на цигарата си... следва почистване на мним косъм от панталона... навсякъде другаде, но не и моите очи. Усмихвам се едва-едва.

- Не бих казала неприятно... по-скоро невъзможността ме е успокоявала донякъде и...

Млъквам. Защото говоря глупости... Успокоявала ме невъзможността... Голямо спокойствие е да копнееш за някого и да знаеш, че той дори няма да разбере за това, което изпитваш към него, няма що...

- Да говорим за нещо друго, а - подава спасителна реплика - стана ми неприятно - сега вече ме поглежда за миг и се усмихва.

- Неприятно...? Какво значи неприятно? - нагла съм понякога и то е винаги, когато не знам какво да кажа и бръщолевейки безсмислици се мъча да излъжа момента и да спечеля мъничко време, за да обмисля ситуацията.

- За мен неприятно означава само едно нещо - неприятно!

- Да. Прав си.

Наистина е по-добре да не говорим за това. Няма смисъл. Само дето знам, че той не казва нищо случайно и въпросът му трябва да означава нещо, да цели нещо... каквото и да е... ще си остане една недомлъвка, недоизказано, недочувствано и неизживяно... също като тази любов, за която ме пита.

Доизпиваме кафетата и изведнъж се оказва, че и двамата сме забравили по някакъв ангажимент. Разделяме се набързо с обещание да се чуем скоро и да се видим.

...

- ... просто приятели... - веждите на Стела са изписали високи дъгички над кръглите ù, усмихнати очи. В едната си ръка държи неизменната цигара, а в другата чашата с мартини. - ... просто приятели, казваш... и откога ти скъпа, мислиш че между мъж и жена може да има просто приятелство? Не твърдеше ли точно ти, че винаги има копнеж поне от едната страна и че именно върху този копнеж се крепи приятелството?

- Още го твърдя - само че моето желание в случая е... мисия невъзможна... опитвам се да го трансформирам в нещо по-удобно...

- Удобно... мдам... последният, който искаше да те трансформира в нещо по-удобно... се трасформира във влюбен глупак... впрочем как е той? Не си ми казвала. Още ли ти се обажда по всяко време на денонощието...

- Не. Срещах го скоро, пийнахме... уж трябваше да е по едно малко, но се оказаха няколко пъти по едно... минахме мярката. Говорихме дълго. Има проблеми... не ми се говори за него, Стеле... минало свършено.

- Е, поне не беше любов като тези... последните... едната несподелена, другата невъзможна, третата... отхвърлена... при теб постоянно има нещо забавно... понякога ти завиждам... за емоциите, иска ми се поне веднъж и на мен да се беше случило нещо такова...

И точно тогава звъни телефонът ми. Поглеждам дисплея и определено не мога да скрия вълнението си, което си е добър повод за Стелината ехидна усмивчица и беззвучно зададения въпрос: Кой е? Невъзможният или отхвърленият?

Махвам с ръка неопределено. По-важно ми е в момента да успея да успокоя трепета в гласа си и да го докарам до обикновен радостен приятелски възглас:

- А-а-а... здравей! Радвам се да те чуя.

- ...

- Тук си... и къде казваш че си в момента...?

- ...

- В китайския... чудесно!

- ...

- Не. Наблизо съм. Ще дойда, разбира се, до... да кажем до петнадесет минути...

- ...

- Да, да! И аз се радвам...

Затварям телефона и скачам от мястото си.

- Е, де... китайският е на три минути път оттук - Стела се смее, а по страните ми май избиват розови издайнически петна... - да ти разкажа ли вица за стюардесата и включения високоговорител? - приятелката ми искрено се забавлява на ситуацията. - върви, върви... аз ще платя сметката, стига бърка в тази чанта... и му кажи, чу ли ме? Кажи му какво чувстваш! Нищо не се знае... представи си, че и той е в същото положение... на какво ще играете? На сляпа баба ли? И ще оставите чувствата ви да се размият... Чуваш ли ме?

- Не, Стеле, не те чувам и не искам да те чуя. Това е абсолютно нелепо влюбване от моя страна. Нелепо! Както започна, така и ще приключи...

Вече внимателно се провирам измежду гъсто наредените маси в лятната градина на „Glory"-любимото ù  заведение. Тя работи наблизо и обича да прави своите малки бягства за по едно мартини в работно време, днес обаче изпи три. В развод е и никак не и е лесно, след почти двадесет години семеен живот, а аз не мога да и помогна по друг начин освен да компанирам на уж неволното и алкохолизиране. Трябва да направя нещо... да направя нещо за нея...

- Ей! Нищо случайно не става в живота ни! Всичко, което ни се случва... сме си го заслужили! Това от теб го знам! От теб!

Спирам и се обръщам да я погледна, защото в думите и усещам горест. И да... виждам очите ù, насълзени са, но ми се усмихва. Колко обичам тази жена! Никога не казва повече отколкото е необходимо и винаги ме разбира... дори когато и аз самата не съм напълно наясно със себе си.

Но сега не е такъв момент. Знам, че не трябва да говоря за любовта си. Не и пред този мъж... не!