22.03.2020 г., 1:15 ч.

 Незабравимо лято (част 7) 

  Проза » Повести и романи
558 2 2
Произведение от няколко части « към първа част
9 мин за четене

Двамата лежахме под дъба и гледахме през клоните му,  говорихме за какво ли не, смеехме се, това беше най-важно за мен.

         -   Знаеш ли?  –  попита той и ме погледна в очите.

         -   Какво да знам?  –  отговорих и го погледнах очаквателно.

         -   Напомняш ми на слънчоглед.

         -   На слънчоглед ли?

         -   Да и знаеш ли защо?  Защото си като лъч слънце,  което огрява навсякъде където отиде, ти вдъхваш кураж и надежда у хората и не оставяш дълго време човек да е сам с тъгата си, когато си до него. Не те познавам от дълго време, но знам, че сърцето ти е чисто и пълно с топлота и нежност!  –  каза той и отново погледна през клоните на дъба, дълго време стоях и  го гледах, осмислях всяка дума, която беше казал, после той се изправи и ми подаде ръка. Хванах му ръката и ме изправи на крака,  усмихна ми се.

         -  Аз ще тръгвам. Искаш ли да те изпратя или ще стоиш още тук?  –  попита той.

         -  Добре!   –  отговорих,друго не ми хрумваше, все още чувах неговите думи в главата си, неговото сравнение със слънчогледа. Дали наистина беше така?

 

Минаха се две седмици от както двамата с Ник бяхме под дъба, сега седях в едно заведение и пия кафе с най-добрата ми приятелка Ема. Двете обсъждахме предстоящия ми рожден ден, тя настояваше да направим парти, но аз отказвах. Не исках  парти, не исках купони, исках само тишина.

       -   Добре, какво ти има?  За какво мислиш?  –  попита ме Ема и ме погледна в очите.

       -   Нищо ми няма. –  отговорих аз и се усмихнах.

       -   За него ли мислиш?

       -   Не.

       -   Напротив, точно за него мислиш, ако не беше така, щеше да ме попиташ за кой?  –  каза тя и ме погали по рамото. Ема беше една от малкото,които наистина ме познаваха, стигаше и само да ме погледне и разбираше какво ми е.

      -   Да, за него мисля, чудя се!

      -   За какво се чудиш?

      -   Защо не звъни, защо не пише?  От както ме изпрати до нас преди две седмици, не се е обаждал, какво ли му става?

      -    Спокойно, ще се обади! Сигурно е зает!

      -    Сигурно.  –  отговорих и погледнах настрани. Рожденият ми ден беше след два дни, мисля да го прекарам сама,без никой, само аз на моето място.

     -    Ема, аз ще тръгвам, ще ти пиша после! – казах, станах от стола и оставих моята част от сметката.

     -    Изчакай Алекса, идвам с теб!

     -    Но ти все още имаш кафе.

     -    Няма нищо!  –  отговори тя, добави своята част и платихме сметката.  После тя се изправи и ме догони.  – Обещай ми нещо!

     -    Какво?

     -   Да не си съсипваш  рождения ден, както и този ден с мисли за него.

     -   Обещавам!  –  отговорих, тя беше права, нямаше смисъл да си съсипвам деня с мисли за него. Ема ме прегърна и се разделихме на ъгъла на улицата,както винаги. Едно куче дойде до мен и започна да се гали, наведох се и го погалих по гърба,после зад ушите. Започнах да се оглеждам с цел да намеря стопаните му, тъй като видях каишка.

    -  Много се извинявам, че кучето ми Ви притеснява!  –  каза мъжки глас зад мен, изправих се и се обърнах.

    -  Няма проблем!  –  отговорих  и си тръгнах. Минах по-добре познатия ми път, през три магазинчета и една цветарница, стигнах до най-трудната част,  изкачването на хълма, трябваше да вървя само нагоре. След десетина минутки си стигнах пред къщата, отключих и влязох. Затворих вратата, събух се и отидох до моята стая, преоблякох се с дрехи за вкъщи,после слязох в хола и седнах пред телевизора, избрах си един от филмите които даваха и започнах да го гледам. Телефона ми звънна,погледнах екрана, беше Ник, реших да не вдигам тъй като не ми се говореше с никой в момента, исках спокойствие и тишина. Оставих телефона до себе си, не след дълго получих съобщение, че са ме търсили. Взех телефона си и го изключих напълно. Сега вече никой нямаше да ме търси, излегнах се на дивана и продължих да гледам телевизора.

           Ето го и него, рожденият ми ден настъпи, събудих се рано сутринта, набързо се измих и се оправих. Слязох в кухнята и си направих едно кафе, имах нужда да се събудя. Майка ми беше пратила съобщение, за да ми честити рождения ден, май само тя ще се сети за него. Седнах в кухнята на масата и започнах да си пия кафето, слънцето се мъчеше да изгрее над облаците, но те му пречеха. Не се учудвам, на рождения ми ден винаги е валяло и днес няма да е по-различно. Не смятах да каня гости, искам да бъда сама днес, да си го прекарам на спокойствие, за това мислех да отида на моето място, легнала под дъба цял ден, за  да слушам птичите песни. Все пак реших да облека новата си рокля, нали затова я бях купила, качих се в стаята си, извадих роклята от гардероба и я облякох, после си сложих новите сандали и се огледах, все още си бях обикновено момиче, а не принцесата, за която мама ме мисли. Слязох долу, взех си телефона от масата и излязох, запътих се право към гората,право към моето място. Място което можеше да успокои всяка моя гневна частица, потапяше ме в свят, в който исках винаги да остана. Спрях се и погледнах право напред в посока на дъба, всичко беше украсено, „ Честит рожден ден!“ красеше дървото, пред него беше постлано одеяло върху което имаше торта и сандвичи. Приближих се, първоначално си помислих,че ми се привижда, застанах над тортата и изведнъж нечии ръце ми закриха очите. Този парфюм можех да го позная навсякъде, усмихнах се,когато ми честитиха рождения ден. Обърнах се и видях Ник, не се сдържах и го прегърнах, той само се усмихна и отиде зад дъба. Не знаех какво беше намислил, затова си стоях на мястото, не след дълго той излезе зад дъба с подарък в ръце. Приближи се и ми го подаде, взех го и побързах да го разопаковам, обичах подаръците и то много. Когато най-накрая махнах целофана, видях книга на любимата ми авторка.

      -  Не беше нужно, но много ти благодаря! Много ме зарадва! – отговорих и го прегърнах.

      -  За теб винаги! – отговори той. – А сега,  ще духнеш ли свещите?

      -  Да, но от къде се взе всичко това?

      -  Цяла сутрин го подготвям! – отговори той и леко се изчерви.

      -  Добре,но как си знаел, че ще дойда тук, днес?

      -  Имах предчувствие.

      -  Наистина?

      -  Да! А сега нека издухаш свещите, моля те , искам да ям торта!  –  каза той и се засмя, а заедно с него и аз се засмях. Накрая седнахме на одеялото и издухах свещите, разрязахме тортата и започнахме да ядем. Когато си изядохме парчетата торта, Ник извади китарата си иззад кошницата за пикник. Започна да свири, отново всичко спря, и вятъра, и времето, пренесох се в друг свят. Песента беше кратка и трябваше много бързо да се върна в реалността, погледнах го, слънчевата светлина се отразяваше в очите му. Изведнъж той се изправи и ми подаде ръка.

     -  Нека да танцуваме, искаш ли?  –  попита той.

     -  Не мога да танцувам!  –  казах и погледнах надолу.

     -  Кой е казал,че аз мога,но все пак искам!  –  отговори той и се усмихна.

     -  Добре,но нямаме музика!  –  казах и се засмях.

     -  Дали?  –  отвърна той и извади телефона от джоба си, пусна бавна песен и ние започнахме да танцуваме. Когато песента свърши,седнахме под дъба и се облегнахме на стъблото му. Ник ме придърпа до себе си и ме накара да се облегна на него, взе книгата,която ми беше подарил и започна да чете от нея. Прекарахме там целия ден, беше вълшебно. Вечерта Ник ме изпрати до входната врата на моята къща, пожела ми лека нощ и ме прегърна. Отключих входната врата и влязох в къщи, събух си сандалите и се качих в моята стая, набързо се преоблякох и слязох отново в хола, седнах на дивана и започнах да си преглеждам известията в социалните медии. Ема ми беше честитила рождения ден, както и още няколко приятели, оставих телефона на масата след като им отговорих и започнах да гледам телевизия.

» следваща част...

© Еленка Гишина Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??