Замислих се над това изречение, припомяйки събития отпреди няколко месеца. Серия загадъчни убийства бяха стреснали провинциалния морски градец, жертвите - момичета до 30 години - работеха като компаньонки в елитен нощен клуб. Намираше се на тиха уличка, встрани от движението, за да не вдига излишен шум с изпълненията на богатата клиентела. Носеше импозантното и неподходящо име "Трите рози", защото в него те не се предлагаха. Единствените поувехнали цветя бяха младите жени, които заработваха средства за живот с  не дотам почтен труд. Това не беше уважителна причина за смъртта им, но след убийствата заведението запустя и собственикът - потомък на дворянски руски род, както се приказваше - го продаде на неизвестен купувач. Единствената улика за убиеца бе снопче червена коса, която полицията откри в шепите на две от удушените компаньонки. Следствието засега бе зациклило, но откритото в необичайния колет навярно щеше да му даде нов тласък. Поогледах за адреса на продавача, под него - и несръчно, и набързо - личеше славянско име. Реших да посетя подателя веднага след Коледа, но след като предам косъма за ДНК-експертиза в лабораторията. Надявах се искрено, че ще съвпадне с червеникавия скалп, намерен при двете жертви. На всичкото отгоре и изнасилени...

Коледната вечер премина обичайно, без излишни емоции, легнах си рано, защото на другия ден ме очакваше твърде много работа. Първо се отбих в лабораторията да предам косъма и да разбера кога ще бъдат готови резултатите от експертизата. След това се насочих към района на пристанището, където се намираше адреса, посочен на пратката. В тази част на града цареше странна пустота, доковете зееха празни, а се разминах и с едва 3-4 минувачи. Духаше силен бриз откъм морето, по улиците се търкаляха празни консервни кутии. Не само празниците, но и лошото време бяха прогонили населението от квартала. Къщата, пред която спрях, правеше впечатление с помпозния си, но занемарен вид, стопаните явно не разполагаха с необходимите средства за ремонт. Едва на третото почукване отвътре някой прокашля, провлачи чехли и през вратата с фалцет попита:

-Какъв вятър те довя дотук?

-Търся Сергей Воронин, нося му вест от близък роднина - излъгах бързо и после наивно казах - Ще ми отворите ли вратата?

Направих грешка, която осъзнах само миг по-късно.

-Сега ще ти отворя! Тук е краят на пътя ти, синко!

Порутената врата се открехна, за да се покаже дулото на голямо калибрен пищов, проехтяха изстрели, които не ме засегнаха, защото вече бях скочил настрани от екзекутора. Използвах секундите, преди да зареди отново, да бутна с рамо преградата помежду ни и да видя стрелеца.

Пред мен стоеше хилаво старче в дълга нощница и огромно оръдие в немощните ръце. Граф Сергей Воронин, а това бе той, не можеше вече да язди кон, краката едва издържаха напора на крехкото му тяло. Имаше дълга бяла брада и приликата с Дядо Коледа не будеше съмнение, дори за невярващите в чудеса. Благородникът понечи да натисне спусъка, но явно силите му свършиха дотук и се строполи в краката ми. Беше лек като перце и не ми струваше никакво усилие да го преместя на стол и наплискам с вода. След минута се опомни, ококори очи,  внимателно ме погледна и прошепна:

-Той не Ви изпраща, нали?
Поклатих отрицателно глава и го наместих по-добре на стола.

-Кой е той, и защо да ме изпраща?

-Вадим, мръсникът! На съвестта му лежат толкова убийства, че още едно за него е като да го захапе бълха, както казват у нас, в Русия. В Матушка Русь не обичат такива като него, сволоч е той! А ти кой си?

Тикнах служебната си карта, той я разгледа отблизо - личеше, че носи голям диоптър - но засрича на глас:

-Инспектор от полицията! Най-сетне! Навярно ще трябва да дойда с вас.

Кимнах в съгласие, той изсумтя шумно и влезе в другата стая, но не се бави много, носеше бяла риза с необичайно дълъг фрак и тежък кожух. Заключи вратата след мен и остави крадешком ключа под саксия на перваза на прозореца, явно старата къща имаше и други наематели...