Залата излъчваше студ от луминисцентните лампи. Отново дълго... дълго дежурство. 

Рисуваше си върху една рецепта и поглеждаше от време на време мониторите. Тук всички дечица бяха пътници към Рая.

Не искаше да бъде тук.

Знаеше, че нищо не може да помогне.

Един лекар, който познаваше професията и разбираше, доколко е безпомощен със знанията си. Създаваше просто по-дълга агония за децата на тоя свят.

Единият от мониторите запищя.

... Ася. Умираше толкова мъчително.

Влезе в стаята. Телцето ѝ бе увито в одеялото, а навън стърчеше само суха ръчичка посиняла от многото абокати.Останали бяха само няколко кичура от русата косичка, след химиотерапията.

Отиде и усили  системата. Видя, че се бе загледала в капките, които се стичаха. После погледна към ръката му.

Все още стискаше рисунката, която беше направил върху рецептата.

Чу я, как тихо прошепна:

- Моля, нарисувай ми слънце...

- Добре, мъничката ми.

Седна и започна да рисува най-усмихнатото слънце, което можеше.

- Ето, за теб е.

Напуканите ѝ устни се разтегнаха в усмивка.

- А... Цветенце... Може ли...?

Отново нарисува една усмихната маргаритка.

- Тя е... Красива и... усмихна...та...

- Да, като теб, Асенце.

- Не... моите... листенца са опадали... А пеперудка...

Нарисува ѝ една пеперуда с широко.разперени крила.

- Ще ме... прегърнеш... ли...

Внимателно легна до нея и прегърна малкото телце. Усети, как леко потрепва. Гледаше го с големите си очи и една сълза се търкулна по бузата ѝ.

- Благодаря... ти...

Клепачите ѝ бавно се затвориха и се понесе в детските си сънища.

Разбра, че може да направи само едно нещо за нея...

Да я обича, като божие дете и това бе единственото, което научи в професията си. Не искаше да прави нищо повече.

    Край