– Събуди се! – гласът идваше от някъде много далеч. – Събуди се!
Зита измрънка нещо насън и се сви на кълбо заради студа. Последва разстърсване.
– Събуди се! Хайде, отвори очи!
Колкото и да не й се искаше да последва гласа обратно към света, от който се страхуваше, Зита все пак не успя да издържи дълго срещу постоянното разстърсване. Отвори очи и най-накрая го видя. Значи неговия глас беше слушала толкова време. Беше тъмнокос, като нея, но очите му бяха странни, излъчваха някакво сияние. Бледолилавият им цвят също имаше нещо общо с това. Иначе, беше красив, може би твърде красив.
– Трябва да станеш! – подкани я той отново. – Важно е!
След това й подаде ръка, на която да се облегне, за да стане. Зита се опря тежко на него и се остави да я поведе вън от килията. Виеше й се свят, но като на сън отбеляза, че сега в скалата зееше дупка, през която минаха. Шумът на водата мигом се усили и Зита спря.
– Не се страхувай! – отговори й мъжът и я подръпна да тръгва. – Всичко е наред!
Тя се остави ...