... Боли… Много… Не, не крия... Малката купчинка пурпурни стъкълца, която някога беше моето сърце, стене… Плаче… Крещи… Крещи Твоето име…

Вече не мога дори да плача… Сълзите не текат… Само… боли…

Нима за теб не значех нищо? Нима времето заедно е било… нищо?

Нищо, казваш… Нищо… Хм… Защо ли не се учудвам?... Но, въпреки всичко, тези думи ме убиват… бавно... сигурно… Нищо? Нищо ли? За мен не беше нищо… Беше всичко… ТИ беше всичко за мене...

О, заминаваш? Така да бъде! Да не те търся повече? Няма! Защо ми е да търся убиеца на душата си? И без това вече е мъртва… И защо мислиш ще те търся? За да ме боли още ли? Не…

Тръгваш… с уверена походка… Както винаги… Винаги си тръгваш…

Викам след тебе, но ти… хм… не ме чуваш… Не, не, чуваш ме… но не слушаш…

Знаеш ли какво губиш, по дяволите?

- Какво?

Нищо…

(на Владо...)