Нощ в клуба - 9.

02,30 – 03,00 часа.

- Е? – питам колегите…

- Този път няма да успеем за една нощ – казва Киров. И хич не е в настроение…

- Защо? Всички са тук. И единият е убиец…

Здравчев се подсмихва.

- И аз чета криминалета. Та – може да е някой, може да са двама, може и дванадесет…

- Хайдеее, вече тръгваме по дирите на баба Агата – подсмихвам се и аз – А сега – сериозно. Направи ми впечатление историята с падането в банята и по стълбището. Някак си не мога да приема, че пъргав и трезвен младеж ще се изтърси така. Хайде – Кринчев е бил пийнал, подхлъзнал се, улучил ваната, да речем… Но тоя Цанко… И обърнете внимание – зъбите отляво, лявата вежда… Удари е имало, удари…

- Май се увличаш – казва Киров – Да се е бил с Кринчев? Че те не са дори в близки категории. Освен това – Кринчето е чорбаджията. Той коли, той беси. Ако Цанко нещо се е опънал – да не говорим да го е ударил, Кринчето щеше да го изхвърли като мръсно коте. Та и тоя гад Мирков щеше да прати да го пребие… Не, увличаш се…

Кимам с глава. Вярно – увличам се. Има две падания, но – отдавна и несвързани едно с друго. Логика няма… Или ние не знаем каква може да е връзката…

- А Шамшала?

- Бих го пренебрегнал – казва Здравчев – Не е убиец. Да, всеки може да убие, но… Трябва особен момент, трябва или афект, или много скрито натрупан гняв… Пък Шамшала не е човек на емоциите…

- Плюс това, бил е с Карабойчев – добавя Киров – Нали разговарях с някои хора – заедно са излезли дори до тоалетната. А в коридора е имало непрекъснато движение. Няма как да е изтичал до долния етаж и да е наръгал Кринчето…

Замислям се. Не е ли време да звънна на експертите и доктора?

Много възможности, а никакви твърди указания за посоката…

И докторът се появява като по поръчка. Просто почуква и влиза…

- Докторе? Таман щях да ти звънна… - казвам аз зарадван…

- Нали затуй идвам – да си спестя мърморенето от жената. Щото ти щеше да се обадиш, когато съм се прибрал. Тя щеше да се събуди и… Не питай, младеж, не питай… - хили се той и се оглежда…

- Търсиш ли нещо?

- Абе, това заведение ли е или какво… Дайте нещо за пиене, че устата ми пресъхна…

- Уиски? – питам учтиво-иронично…

- Да, бе… Та после цялото управление да ме разнася как пия при изпълнение на служебните задължения… Абе, викни там едно безалкохолно, претенции нямам. Даже кажи да е бутилка – ще ви черпя…

Киров отива до масата и вдига ръка. На около метър над нея има звънец. Обикновен звънец, какъвто слагаме по вратите си. Само че тоя е за поръчки…

И аз съм един… Да не видя яркочервения бутон…

- Отпечатъци взеха ли? – питам загрижено, макар и късно. Киров вече е звъннал…

Той ми кима. Поне това са свършили… Ама и аз къде съм гледал…

На вратата се появява Каменов:

- Тук барманът… Казва, че сте го извикали…

- Давай го! Да влиза…

Барманът е друг. Сетих се – видях го в Големия салон. Погледнах Здравчев – той се сеща и спокойно вдига ръка. Ясно – разпитал го е…

- Младеж, донеси бутилка… Не, две бутилки безалкохолно. Студено… Някой тук да се бои от есенна простуда? – пита докторът, докато барманът излиза…

Даже не се смеем. Споглеждаме се…

- Казвай, Здравчев…

- Нали ви казах – говорих и с тоя барман, и с пиколото…

- И ти ли?

- Ами неговата работа е такава – броди из целия клуб… Сервитьорки има три долу, разговарях и с тях. Като че са си плюли в устата – нищо особено, та нищо особено… Знаете – тук има постоянен кръг от клиенти. И обслужващият персонал е компактен – нови трудно се назначават, а старите не напускат току-така… Хубаво заплащане, работата…

- Обслужване на курви и бандити? – подмятам…

- Вече са свободомислещи дами и честни частници. При това някои от тях са известни политици и общественици – не по-малко ироничен е Здравчев…

- Така, така… И, казваш – нищо особено…

- Поне тъй излиза от думите им… Имам някои мислички, но… Но нямам аргументи. Не казвам факти, аргументи за усещанията си нямам…

Киров се надига от креслото – схванал се е от седенето…

- А аз и усещания нямам… Като че някой невидим се е промъкнал и…

В този момент Каменов почуква, пуска вътре барманът и застава зад гърба му. Барманът бута количка, върху която има няколко чаши, три бутилки безалкохолно – различни типове, дори поднос със сухи меса, суджуци, салами…

- Това какво е? – питам учудено…

- Господин Перлов каза, че сигурно сте огладнели. Да не се безпокоите, защото…

Натам го зная. Но докторът ме изпреварва:

- Ти кажи на шефа си, че сега аз имам думата. Колко?

Барманът се колебае…

- Колко е сметката, бе момче?

Оня промърморва, докторът бърка в джоба си, вади пачка левове, стегнати с щипка, отброява, после мята отгоре отделно една петарка…

- Хайде, лека работа…

Количката се изшмулва през вратата, Каменов се опитва да излезе, но го спирам с жест…

- Я сядай тук… - и бъркам в джоба – Та на мен колко ми се падат?

Докторът се опитва да протестира, но си го знаем – не обича да го черпят, обича сам да черпи, раздава го испански благородник с широка душа и пръсти…

Докато се освежаваме, разговорът не спира. По-скоро докторът разказва, ние внимателно слушаме…

- Оръжието не намерихте. Ама аз си го представям вече. Дълго, тънко, остро, много остро… Бих казал ханджар, но той е крив, а това е право острие. Имам една идейка, но малко така ми се вижда…

- Кажи, де…

- Абе, мисля, че е стар кортик…

- Кортик? Ония, офицерските?

Докторът си прави класически наш сандвич – парче хляб между две парчета месо…

- Именно. Офицерски кортик…

- Чакай, чакай… Те са тъпи, изкуствено затъпени. За сигурност…

- Да, но това е заточен кортик. Здрава стомана, остър, забит от доста силна ръка. Право в бъбреците и с разрез към черния дроб. Оня затова се е опитал да избяга и… Толкова!

- Казваш – силна ръка… - замисляме се. И Трънченина, и Саката, и Шамшала са яки, трениращи всеки ден във фитнесите. Пък, ако неизвестен изпраща убиец – няма да изпрати някой клечо, като пиколото…

- Момчета, свършихме ли? – казвам аз и соча остатъците върху масата – Киров, иди заръчай по два сандвича на всеки от групата. Те ти пари…

Останалите изръмжават, а Здравчев вече му мушка банкноти. Тая вечер сме някак си щедри… Но ще говорим после, когато пресметнем колко остава до заплата и се зачудим отде пак да търсим заеми…

Даже стажантът Каменов рови за пари… Бе, какви пари в един стажант…

- Каменов, не се занимавай с неприсъщи неща… Иди извикай пиколото – да разчисти тук, а после виж къде е тази…Ина…

Само си мисля, че хитро съм изиграл забравянето. Докторът дори изхъмква…

След което продължаваме обсъждането на резултатите от аутопсията…

03,00 – 03,30 ч.

Каменов се връща с пиколото. Посочвам му да разчисти малко – все пак, ще посрещаме още свидетели. Младежът тръгва към масата, а аз казвам на стажанта:

- Я му помогни… И махни това сако, ще се изцапаш. И ти хвърли ризата – обръщам се към Цанко – я виж как сме оплескали с кетчупа…

След което им обръщам гръб и продължавам разговора с доктора. Само че в огледалото виждам как двамата остават по фланелки и се захващат с привеждане на стаята в опрятен вид…

Пиколото е висок, на вид слаб…

Обаче, под фланелката се очертават здрави мускули, а и гърбът е с добре формирана маса. Не бих имал нищо против и аз малко така… Но – пуста заетост… И мързел…

Отпращаме ги с все събраните боклуци – пиколото ги изхвърля в отвора за смет, добре закрит от метален капак в дъното на коридора. А Каменов тръгва към Малкия салон…

След малко се връща. Заедно с Ина…

Киров тръгва „да поогледа“, както казва, Здравчев все още търси нещо и отива в Големия салон. Докторът се е разположил в големия фотьойл и изглежда като похъркващ…

- Здравейте, Ина – казвам и продължавам след учтивия й отговор – Вие откога… Работите тук…

Забавянето не остава незабелязано. Тя ме поглежда спокойно, после иронично ми обяснява:

- Виждате ли, най-напред ми трябваха пари… И, да си призная – интересно беше… После стана още по-интересно…

Внезапно сменя темата:

- Вие, освен наказателния кодекс, книги четете ли?

Не ми се нрави опита на някой – та ако ще толкова красива и интелигентна девойка да е, да си прави гаргара за моя сметка. Затова съм сух:

- Понякога прочитам какво пише на автобусното билетче, а веднъж дори прочетох цяла рекламна листовка…

Ина се смее безгрижно – разбира раздразнението ми, схваща, че не е на верен път:

- Добре, добре… Както казват французите – туше… Аз просто исках да съм по-ясна… Веднъж четох книга от Марти Ларни…

- Финландец, „Четвъртия прешлен“, „Прекрасната свинарка“… - прекъсвам я уж небрежно, но виждам, че присвива очи. Отново удар в моя полза…

- Охо! Съвременните полицаи четат… Просто исках да ви обясня чрез героинята на „Свинарката“. Мъжете са свине…

- Всички?

- Е, има някои, които не се смятат за такива, но обикновено са прасенца. Розови, игриви и смешни… А аз, както оная жена, съм свинарката… Ако знаете какви са ми лазили в краката, как са се молили…

Става ми неудобно…

- Амиии…

- Ето – вие сте прасенце… Изчервихте се дори. А вашият другар се смее…

Чак сега виждам, че докторът хич не спи, ами слуша внимателно и дори се подсмихва…

- И какво общо има свинарката на Марти Ларни с тукашните… клиенти… - намеквам й, че каквото и да чете, както и да говори, остава си скъпоплатена проститутка… И толкова…

- Разбирате ли, вие, мъжете, си въобразявате, че сте господари. Навред и винаги… И най-вече в секса… А още в гимназията, когато си разказвахме мръсни вицове, научих за разликата между ухото и пръстчето…

Неволно се подсмихвам. Докторът изглежда не знае вица и пита нетърпеливо:

- И каква е?

Ина го поглежда право в очите и, без фалшив срам, изтърсва:

- Докторе, когато си чешете ухото, нему или на пръста ви е по-кеф?

За известно време настъпва тишина, после докторът гръмко се разсмива, а аз с известно неудобство разтягам устни… Тоя виц някак си обелва част от емайла по лъскавата Ина и ме накарва да прекъсна излиянията й:

- Добре, разбрахме – авантюристка, победителка, забавляваща се… Какво ще ни кажете за Цанко?

Ина ме поглежда много внимателно и мълчи известно време. После заговорва тихо:

- Брат ми е добро момче…

И двамата с доктора сме трепнали:

- Брат ви?

- Не знаехте ли? Че то не е  тайна? Една майка имаме, двама бащи… Татко загина, когато бях на три години. Едва си го спомням. Глупава история – катастрофа… После мама се омъжи за чичо Ангел и се роди Цанко. Мъча се да се грижа за него – и в училище, и сега. Накарах Вальо да го назначи тук – като пиколо. Хем да има добра заплата, хем да не е точно в блатото…

Сега си изяснявам някои неща, но бързам да попитам:

- Каква е тая история от юни месец?

- В края на май беше – поправя ме Ина – Пратили Цанко да донесе шампанско в кабинета. А той тъкмо се беше прибрал от морския град. Задочник е. И го бяха скъсали на изпит. Влезе, видя как Вальо ме целува и го удари…

- Той?

- И аз не повярвах, но… Да… Тогава нахлу Трънченина и го преби от бой. Дърпах Вальо, молих му се… Изтрезня, спря песа си… После си поговорихме. И измислихме историята с падането. Не го уволни, но поиска да не му се мярка пред очите. Та затова съм сигурна в алибито на Цанко – тук сервираше Тинянов, оня, мазния барман…

Небрежно подмятам:

- А Цанко не е онова малко момченце, за което говорите…

- Разбирам – каза Ина – Да, не му личи, но е силен. Още докато беше в гипс, се зае с фитнеса. И за три месеца натрупа мускули. Искаше да срещне Мирков някъде и да го пребие… Честно, лице в лице…

Пак казвам:

- Разбирам…

После кимам към банята:

- А кой разполагаше с 24 кабинет?

- Различни хора. Тук само Кринчев и Перлов имат свои кабинети, останалите са под наем… Така – за час, за два… Хич не е евтино, но се опитват да живеят волно… За малко…

Хм… И Перлов, а… Че какво се чудя? Просто е по-умна и предпазлива мутра от останалите. Което го прави по-излъскан и по-предвидлив…

Май е време да поговоря с него…

В този момент вратата отхвръква и на прага застава Здравчев:

- Киров… Убиха го…