00,00 – 01,00 часа.

-              Счетоводителката... – казва Каменов и смутено замлъква...

-              Какво? – питам аз, макар да е ясна мисълта му...

-              Извинете! Просто си мисля, че камериерката не е възможен обект за престъпление. Камо ли студентите – те пък защо? Детето не споменавам. Остава само счетоводителката. Възможни причини – много. Тя е, както разбрахме, дясна ръка на главния счетоводител. Което подсказва, че е възможно да е водела някои сделки, да е оправяла някои документи, да...

Каменов млъква. И тримата го гледаме внимателно. Вярно, и в моята глава се въртеше подобна мисъл, обаче той избърза да я изкаже и сега става удобна мишена на скептицизма...

-              Аз... – казва Здравчев, като че сме на спортното поле и поема топката – Има доста несигурни камъни и основата направо се люлее. Колко пъти каза „възможно”, „някакви”, „подсказва”? Все неясни и несигурни думи. Няма доводи, няма доказателства, няма здрави по смисъл и логика тези... Да, и така може да е – но само може...

Василев остава в стола, но все едно размахва дамаски меч:

-              Белетристика! Няма убедителност. Някакви фантазии...

-              И аз виждам липсата на аргументи. Но... – замълчавам – Има нещичко... Има опит да види зад завесата... Избързва, разбира се – строи версия преди да има доказателства. Обаче... Обаче вижда се нещичко – смътно, вероятно, мъгляво. Затова предлагам Здравчев да се заеме със счетоводството. Разговаряхте ли с някого – освен с главния счетоводител?

Здравчев се понадига:

-              Като че съм знаел. Освен Карастефанов, при мен мина Даскалов – също счетоводител.

-              И?

Здравчев се замисля, после клати глава някак си разочаровано:

-              Не, нямам усещането Пейчева да е била особено важна във фирмата. Полезна – да, нужна – да, но важна... Не! Ако е имало...

-              Имало е – подхвърлям мрачно аз...

-              Да, имало е далавери, имало е по-особени сделки, но тя не е участвала. Била си е нормална счетоводителка. Виж, Карастефанов... Имам усещането, че е забъркан в доста далавери...

-              Това не е нашата работа сега – казвам...

-              Така е... Но нали търсим възможна причина за убийството... Мисля, че отпада възможността Пейчева да е важен фактор, когото са искали да отстранят. Нито босовете, нито конкуренцията...

Настъпва тишина. Вдигам глава. Оглеждам ги...

-              Тогава?

-              Нещо за бившия й мъж? – пита Василев...

-              Получих сведения от шефа. Мъжът й е от три години в София. Дори е успял да се ожени. Нещо повече – има абсолютно алиби за днес. Бил е в съда...

Всички ме гледат смаяни...

-              Развод с новата му жена. Делото е било от 16 часа, приключило е по бързата процедура, по взаимно съгласие. Но е факт – в 18 часа няма как да е устройвал убийство...

-              А, ако е изпратил наемен убиец? – казва Каменов...

Не се смеем, но леки усмивки плъзват по устните ни. Да, бе... Не сме вече 90-те, пък и оня вече има развод – защо да убива жена си? Че и детенцето? Още повече, че само садист може да търси късно отмъщение. Но да приемем, че е садист и психопат, изчакал толкова години, за да консумира отмъщението студено като торта… В такъв случай той ще поиска сам, собственоръчно да убива. Няма да дава поръчка някому...

-              Тогава – казва Здравчев – да видим останалите...

Съгласявам се. Да насочим усилията към студентите. Дали нещо ще излезе...

Пръскаме се пак по сепаретата. И отново тръгват свидетелите. Някой за втори път, други за трети...

По едно време – тъкмо разговарям с някакъв търговски представител на фирмата, който често се отбивал при момчетата, защото му намирали интересни и сложни стратегически игри, идва Каменов...

-              Струва ми се, че ще ви заинтересува... – оправдателно казва той...

В сепарето е едно от момичетата. Представя се:

-              Веска...

-              Разкажи на господина това, което ми каза...

Момичето е едричко, чернокосо, скромно гримирано...

-              Е, какво толкова... Просто споменах, че Вальо е балама. Смята Лилито за ангелче, май е убеден, че тя е даже девствена... Изпраща я вечер до стаята, целува я, отива да спи... А тя... Цяла нощ върлуват с Маринка. Нощес бяха в стаята на Красьо и Джузепе. Не са чели стихове, гарантирам. Призори нахлуха и при нас. Марко извади пиене, приказвахме си, а после... Не зная – да казвам ли...

-              Слушам ви...

-              Ами чух, че скърца кревата и видях – зад гърба на Марко Красьо я... Какво да ви кажа – направо пред нас...

-              И?

-              Какво – и? Няма да кажа на Вальо, я... Балама си е, ама той плаща всичко. Баща му, де... Защо да си развалям почивката заради глупостта му? Лили си е курве. От първи курс я зная. Който не е искал, той не е почесал... Така де, разбирате... А Вальо е наивник. Вярва в чистата любов, вярва в девствени 20 годишни студентки, вярва сигурно и в Дядо Коледа...

Такаааа... Значи нашият романтичен Вальо е просто глупак. Измислил си една лъжа и живее с нея. Дори нямало секс да прави с тая Лили, докато не се оженят... Добре, де – а в първата брачна нощ?

Абе, какво му я мисля – жените са такива хитри, че ще го омае и ще го остави с вярата за девствената съпруга...

-              Добре – казвам й – И нито дума за разговора...

-              Да не съм луда? Тоя е балама, но богат балама. Нека плаща, пък ние ще му вярваме, че вярва...

01,00 – 02,00 часа.

Колегите тръгват пак на разговори. Събеседвания, разпити го наречете – все тая. Важното е да опитаме пак. Да потърсим нишка, която в предната беседа сме изпуснали…

Аз съм на бара и оглеждам сепаретата. Здравчев е с някакъв човек – висок, с широки рамене. Сещам се. Един от шофьорите на фирмата. Трудно отронва дума, но успяхме да разберем, че наистина компанията е била в бара снощи, по време на изстрелите. Но не цялата. Шофьорът тъкмо слизал по стълбите и забелязал напреде си гърба на младия Перлов. А от асансьора слязла тая… русичката… с късата коса…   Ванчето – подсказваме му. Човекът не им знае имената – освен сина на шефа, разбира се, но кима, когато му я показваме…

Което не е някаква крачка напред. По стълбите са слизали и главният счетоводител, и двама от представителите на фирмата /едно време им викаха амбулантни търговци/, и сервитьори, бързащи за работното си място…

Каменов разговаря с едно момиче. И за нея се сещам – хигиенистка била. Млада, двайсетинагодишна, хубавичка… Но – работа няма, а с едни голи претенции не се живее…

Изобщо – както е тръгнало, скоро ще познаваме из основи персонала на „Тексинвест“…

Ей го, Василев не само разговаря с някаква жена, но и усърдно си води бележки. Доста непрофесионално, според мен. Защото едно е да разговаряш с човека, да го изслушваш, да задаваш заинтересовано въпроси, да показваш съпричастие и да го водиш по нужния ти път, друго е да записваш… Прекъсваш наблюдението, демонстрираш отдалеченост, че дори заплаха – другият никога не знае какво записваш, накъде отвеждаш наблюденията си, какво скриваш зад едноличните си писаници…

В тоя момент до мен сяда възрастен човек. Поглеждам го разсеяно и се сещам. Един от малкото свободни посетители на курорта. Вече беседвахме. Оказа се софиянец, писател, дошъл за седмица да поработи на спокойствие. Не съм чел нищо от него, но се сещам, че съм виждал името му…

-              Здравейте! – отговарям учтиво на поздрава му…

-              Наблюдавате, а? – казва той – И аз така правя, когато искам да вляза в някоя среда. Сядам, гледам, обръщам внимание на детайлите… Най-вече на детайлите…

-              Да, да… - казвам разсеяно, защото в  тоя момент виждам, че при Здравчев сяда Димитров, официално шеф на курорта…

-              От това престъпление ще стане интересна история – казва ми писателят – Само че не е за мен. Не си падам по криминалетата…

-              А по какво? – питам почти заинтересовано…

-              Така… Житейски истории… Нормалният човек… Средата му… Нормалният ден…

-              И читателите искат да четат за това около тях? За ежедневието, което сами преживяват? – питам невярващо…

-              Не, не читателите… Аз… За всички не мога да пиша. И затова пиша за себе си. Само за себе си…

Поглеждам го…

-              Нали имате книги – как така само за себе си?

-              Именно… Имам книги, но в тях съм писал това, което аз съм видял и преживял. Ако има човек, който да се вълнува от написаното – добре дошъл в моя свят. Но за читателите – не пиша. Дори се опитвам да не мисля за пари – някак си… Абе, не ми обръщайте внимание, аз съм човек от миналата ера, пазарните отношения не ме привличат и блазнят…

Но аз съм заинтригуван:

-              Как така хем пишете, хем не ви интересуват мненията на читателите?

-              А читателите могат сами да си напишат една история… Ако поискат… И ако успеят… Моята история е моя – аз я създавам, аз я записвам, аз я оформям. Комуто се чете именно тази история – да чете… Но не смятам да пиша чужди истории. Не приемам чужди мнения…

С едно око наблюдавам как върви събеседването на Милчев с една от чистачките в хотела, с другото се втренчвам в писателя:

-              Но нали читателят има право на отношение и мнение?

-              Има… Може да ги изказва, но пък аз не съм длъжен да ги приемам. Дори не съм длъжен да ги слушам. Защото тогава тръгвам по път, посочван ми от друг. А аз имам свой път. Така че – изборът на читателя е ясен: или следва разказвача, или започва сам да разказва…

Вдига чашата си с безалкохолно и добавя:

-              Аз не съм обслужващ персонал. Аз имам свои виждания и ги излагам. Мнението на читателите не е меродавно. Един иска едно, друг противоположното. Тръгнеш ли да им угаждаш – загубен си. Още повече, че съм убеден – всеки би могъл да разкаже една история. Едни го правят, други не могат. Или не искат. Ами тогава – да говорят. Но аз не ги слушам…

Интересно, интересно…

Нещо като моята работа. Някой е извършил престъплението и очаква аз да приема неговите виждания, да тръгна по предполагания от него път…

Ставам…

-              Не съм чел нищо от вас, но щом свърши тая бъркотия, ще прочета една книга, обещавам. И няма да ви се обадя, няма да казвам мнението си…

Писателят се смее…

-              Именно! А, ако успеете да разкажете тази история сам… Без чужда намеса… Без чужд натиск…

Да, бе – тая остава. На стари години да се заема с писателство…. Колко ли лешояди ще се струпат над главата ми…

Виждам, че Каменов идва към мен и тръгвам насреща му…