23,00 – 24,00 часа

Познаваме се, разбира се. Тримата - не само от Управлението. Често съм искал да работят с мен по някои разследвания, което означава, че са професионалисти. Да ми ги изпрати шефът сега – явно разбира колко съм на зор…А четвъртият е почти младеж. Колев. Пратиха ни го преди месец. Още е зелен, но се старае. Добре – и такива трябват. Бъдещето е пред него…

-       Радвам се да ви видя – посрещам ги.

Те уставно се представят, което е знак – не са чак толкова радостни. Абе, да те извикат спешно в късна доба, да те откъснат от семейната трапеза или от дивана пред телевизора, а някои са извадени направо от леглото, където не са били сами…

Не е рядкост, но свикването не означава харесване…

Посочвам им столовете, единият отива при Здравчев. Набързо очертавам ситуацията:

-       Убита млада жена. Няма улики за мъжа й, но е под подозрение, естествено. Има задържан – пенсиониран учител. Има свидетел, забелязал го малко преди предполагаемото време на убийството да влиза в сградата…

Маринов – с двайсетинагодишен стаж в полицията, видял какво ли не, изхъмква. Разбирам го – и аз съм скептик, да не каже повече, по адрес на възможния убиец Гергов…

-       Така – казвам и се изправям. Петимата също стават. – Здравчев, ти ще доведеш Гергов – за разговор. Колев и Манчев заминават при Василев. Искам да се срещнете с всички, абсолютно с всички, живущи във входа. Маринов ще огледа показанията на свидетеля – видели сте го във фоайето. Ангелов отива при доктора и ми донася данните от аутопсията…

Сега пък Ангелов изхъмква. И той не е скорошен кадър, познава доктора…

-       Ще му се обадя, не се безпокой. Ще те посрещне добре…

-       Да, бе… - остава си скептик…

-       Действайте!

Излизат, а аз грабвам телефона. Зная си, че докторът няма да запее весели песни при гласа ми, ама…

-       Пак ли…

Не звучи въпросително, а направо заканително.

-       Извинявай, но ме пришпориха насам, не можах да те видя…

-       Притрябвал си ми… Знаеш – има технологични срокове, има правила. Утре най-рано…

-       Докторе…

Въздишката му е едновременно покъртителна и зловеща.

-       Прати някого – на място ще обяснявам. И да не е някой младок, че пак да се чудя жертвата ли да разрязвам или него да свестявам…

-       Ще пратя – казвам, като се моля Ангелов да се забави още малко. Остава само да се появи прекалено рано и докторът да се досети, че съм се обадил след изпращането му. В тия неща той е дори прекалено самолюбив – готов е да не спи и да работи, но иска да бъде зачитан като важен фактор в разследването. Какъвто е, разбира се…

На вратата се чука. Зная, че е Здравчев, но извиквам:

-       Влез!

И наистина е той. Придържа вратата и пуска напред невисок, напълнял от годините, белокос и белобрад човек в летен шлифер. Гергов…

-       Заповядайте, седнете – посочвам стола пред бюрото…

Той сваля шлифера, мята го на старомодната дървена закачалка, стегнато се изправя върху твърдата седалка. Следва не много приятна част:

-       Господин Гергов, да се запознаем… Трябва да ви се извиня за прибързаността на колегите. Разбирате, надявам се – бързане, изненада, припряност…

Той кима сдържано.

-       Радвам се, че, все пак, бързо са се ориентирали. И ви благодаря, задето ни изчакахте толкова време. Но – сам разбирате: напрежение. Наложи се да проверим доста неща, да разговаряме с някои свидетели, със съпруга на убитата…

-       Марин как е? – прекъсва ме той и се привежда напред.

-       В момента дава показания. И се пооправя от стреса…

-       Това няма да стане за час или два – скептично отронва Гергов.

-       Със сигурност – И аз имам опит, много опит – особено в тая област. Зная колко време минава, докато човек успее да се възвърне в релсите на живота. И още повече случаи зная, когато времето си минава, всичко уж се е възстановило, а после изведнъж…

-       Добро момче е той – Гергов говори за Димчев като че онзи е още кльощавия пъпчив пубер – Малко фанфарон си падаше, искаше му се да е оригинален навред, трудно разбра, че поколенията преди него са открили почти всичко. И тая любов…

Сега аз се привеждам:

-       Любовта?

-       Е, бил сте ученик, нали? Първи трепети, силни страсти, желание никой да не види какво изпитваш. И в същото време си толкова прозрачен… Още в осми клас щеше да остане кривоглед – очите му не се отделяха от Мина. Тя беше типично момиченце в ерата на горещия пубертет. Слаба, та разпадаща се, постоянно засмяна – без да знае защо, разсеяна, търсеща любов…

-       Любовчийка?

-       Не, не… Някои момичета в тоя период се втурват по батковците, други търсят просто любов и внимание. Като котета – търсят в чии крака да се заплетат, да отъркат гръб, да измяучат. Така беше и с Мина…

Слушам внимателно, Здравчев и той е наострил слух.

-       Тогава видя Симеон. Личеше си, че ще стане мъжкар – дори гласът му беше грубоват. Прям, леко разпилян, с доста несериозно отношение към учението. Но пък прочетеше ли изучаваната книга – създаваше си веднага собствено мнение. Безжалостно – не го интересуваше нито славата на автора, нито значението на творбата… Е, и – кога с Мина са се надушили, както казвахме едно време, кога е станала сварката – не зная. Но станаха почти неразделни. Въпреки или заради разликата от две години…

-       А Марин?

-       Марин… Има един израз от моята младост – препикано мушкато. Те така беше и той. Виждах го с разни момичета, опитваше се да оригиналничи с облеклото и аксесоарите – бе, обеци ли не щеш, татуировки… Но Мина просто не го забелязваше. Като момче… Разговаряха в  междучасията, ходеха заедно за закуска. Но тя се държеше с него възможно най-зле – като със съученик. Да го мразеше, да го подминаваше – щеше да е по-добре. А то – като към безполово същество…

-       И после?

-       Натам не съм бил свидетел. Преместих се в друго училище. Помня, че скоро след завършването на средното образование Мина и Симеон се ожениха. Тя беше студентка, той също пробва. По едно време опитваше да съчетава ученето и работата – даже барман стана и нощем работеше.

Гергов се изпъна назад. Явно тази тема не му беше приятна, но пък го интересуваше.

-       Разделиха се. Изглежда, лумналият огън изпепели всичко набързо. Не остана жарава за цял живот. Той замина. И тогава Марин се оказа на точното място – нужният за утеха приятел. Ожениха се. Как са живеели – не зная. Срещах ги, с него сме пили кафе неведнъж, с нея също… Сега, като се замисля – май с двамата заедно не сме се виждали. Някак си все разделени бяха. Но да се караха – не, не съм чувал. Нали разбирате – неголям град, клюките се носят…

-       А днес какво стана?

-       Мина ми се обади нейде към пет часа. Изненадах се, че още пази телефона ми. Каза ми, че има голям проблем, помоли ме да се видим. Отговорих й, че тъкмо пия кафе – да дойде, кафенето е близо до тях. Но тя рече… Чакайте, ще цитирам: „Не съм за пред хората. Тоя гад…“ Не попитах кой гад – мислех, че говори за Марин. Та платих набързо и тръгнах към тях. Не се движа като състезател, малко така – краката… Но към шест бях там нейде, около входа. И тъкмо тогава спря патрулката и слязоха полицаите. Тръгнаха към входа, а аз бях нейде пред него. Попитах ги къде отиват, отговориха ми, че е по служба и насрещно ме запитаха там ли живея. Казах им, че не, но имам среща с Мина Димчева. Единият веднага се върна до колата и нещо каза по радиото, а после се качих с тях горе. И, като видяхме какво е станало…

Гласът му взе да дрезгавее…

-       И ме докараха тук…

Разбирам го…

Така – значи е отишъл, за да се срещне с все още живата Мина, някой го е видял и веднага го е натопил… Умело… Но и доста наивно…

-       Господин Гергов, ще ви помоля да изчакате още малко. Някой колега ще ви донесе сандвичи и безалкохолно – май ще изкараме нощта тук. Може би ще ви извикаме пак. Но в кабинетите има дивани – полегнете. Моля да ме извините, налага се…

Гергов е стар човек, знае две и двеста, та не се учудва. Съгласно ми кима и излиза, придружен от Здравчев…

А телефонът на бюрото звъни…

-       Търси ви един господин. Изпратих го при вас – казва гласът от слушалката, а по светналия вътрешен номер разбирам, че е дежурният.

Затварям. И на вратата се чука.

Нисък, слаб, в поомачкан костюм, дори с шапка, тип „циганско бомбе“. Наднича и казва:

-       Красьо ме праща. За стоката…

Красьо ли? Кой Красьо? Познавам един от нашия вход, но каква стока? А познавам и друг – Красьо Розовичкия. Човек с много чисто досие и с цяла опашка от слухове. За корупция, за политически връзки, за далавери, за рекет, за наркотици… Стоката… Не е ни едното, ни другото… Наркотици? Тук? В участъка?

Това прелита светкавично из главата ми, но аз спокойно го поглеждам и казвам:

-       Грешка, мой човек! Не е при мен, търси другаде…

А после – по правилото, че се запомня най-добре последното казано – добавям:

-       Тук имаме работа с едни пияндета… Не ти е работа… Че и витрина счупили…

Онзи се сепва, усеща се в небрано лозе, но и схваща, че това просто ченге нищо не е разбрало, та се попривежда в полупоклон и мърмори:

-       О, извинете! Аз не съм за витрината…

-       Ми как ще си? – продължавам да простея – Да е за някоя мацка – по-засукана, а? Давай по коридора – все ще намериш някого…

Оня излиза, а през главата ми продължават да вилнеят светкавиците. Бе, какви са тия граждани, дето посреднощ бродят из участъка? Как така дежурният ги праща за стока? Каква е тая стока? Красьо Розовичкия ли е станал шеф тук? И каква е ролята на Илия Марков?

Набирам бързо номера на Здравчев:

-       Бързо! Много бързо излез пред участъка и чакай един дребосък с циганско бомбе на главата и костюм. Проследи го внимателно! Ама много внимателно! После се обади – ще видим какво ще става…

Със Здравчев работим отдавна, разбираме се от дума…

Но ще му трябва помощ. Затова звъня на Василев. Той започва на докладва…

-       Остави за малко! Колев веднага – веднага! – да дойде. Когато стигне пред участъка – да не влиза, а да ми звънне. Има важна задача…

Василев не е за пръв приятел, но хич не е глупав и усеща положението. Затваря, а съм сигурен, че Колев вече се носи насам…

00,00 – 01,00 часа

Тъкмо набирам пак Василев и на вратата се чука. Каменов. Носи показанията на Марин Димчев. Поставям ги на бюрото, без да прекъсвам разговора.

-       Василев, тръгна ли Колев? Добре… Вие докъде сте? Аха… аха… аха… Остави колегата да завърши – и без това казваш, че са само още два апартамента. Ти вземи записките си и ела в участъка. Малко съвещание…

Точно навреме изключвам. Та телефонът има време пак да звънне. Здравчев…

-       Пред „Реката“ съм…

Такаааа… Прословутата дискотека, където се върти огромна част от незаконния бизнес в града. Проститутки, наркотици, алкохол, цигари. Редовно се правят проверки, но и редовно всичко е наред… А тези проверки – пак редовно! – се извършват от Трети участък или се осигуряват с екипи от Трети участък…

-       Тоя дребния влезе, веднага се качи по стълбата и отиде в Галерията. Знаеш – ВИП заведението на горния етаж…

И аз два или три пъти съм участвал в проверки на „Реката“, та се сещам. Заведение за специални хора, а зад него е кабинетът на Красимир Райчев, наричан Красьо Розовичкия…

-       Аз, разбира се, не мога да вляза вътре – познават ме. Имаш ли човек, който да е непознат в заведението?

Това съм го направил, макар и инстинктивно. Нали Колев трябва да е вече тук? А той е довчерашен курсант, не е от града… Надали го познават в „Реката“…

-       Ти къде си сега? – питам.

-       Срещу дискотеката. Пия кафе в „Трите вятъра“…

-       След малко ще дойде Колев. Мислиш ли, че не го познават?

Здравчев се забавя, после рязко отсича:

-       Тия трябва да имат свое ЦРУ или картотека, за да познават всички наши. А и Колев е в града отскоро, не е тукашен… Да пробваме…

Ще пробваме, разбира се. Макар че… Какво толкова ще види? Как дребосъка излиза от кабинета на Красьо? И? Какво от това? А може би…

-       Звъня му, чакай… - след което набирам Колев и го инструктирам. При това поне три пъти му повтарям „Без инициативи!“, като всеки път убедително слагам най-малко три повелителни нотки…

И сега – защо ми трябваше да попадам в тая каша? Имаме достатъчно сложно дело, натресохме се в някаква нарко далавера… Не, бе – с удоволствие бих пипнал тия гадове, но… Точно сега ли?

Всъщност… Това случайност ли беше? Как така тоя дребния е влязъл в участъка, а после попаднал в кабинета? И то при мен? Чакай, чакай…

Карацончев… Полицаят в дежурната… Е, няма как случайно да го изпрати  при мен. Вярно – кабинет 36 е близо до началническия, етажът лесно може да бъде объркан, но… Има нещо… Карацончев подобна грешка случайно няма да направи. Значи – казва ми да обърна внимание. А натам е моя работата…

Пак се чука. Този път е Ангелов. Идва от доктора. Успял е да се отбие при експертите, които го посрещнали без радост. Пак заради нас ще стоят цяла нощ…

-       И? – питам го, защото всичко това ми е познато и ясно…

Ангелов започва да разказва, но го спирам. Тъкмо навреме влизат Василев, Маринов и Каменов.

-       Разполагайте се – с широк жест пак ги каня – Давай сега, Ангелов…

Докторът е завършил аутопсията. Младата жена наистина е застреляна с класически армейски пистолет – ТТ…

-       ТТ? – Василев е учуден. Казах ви - тези пистолети бяха обичайни преди двадесет години, но постепенно изчезват от употреба. Груби, недодялани, жестоко поразяващи. В момента се продават по черния пазар, но „потребителите“ искат нещо по-изтънчено, западно. Да не говорим за официалните купувачи – който има защо да се пази, не ще тежкото оръжие, иска му се да демонстрира нещо, подобаващо на ранга и джоба му…

-       Тоест – казва Каменов – убиецът не е професионалист. Жертвата не е била „поръчана“. Убиецът е употребил това, което е намерил. Значи – или има свидетел, който му е продал стоката, или е криел пистолета отдавна и сега го е извадил за случая…

-       Искаш да кажеш – убийството е станало спонтанно? – намесва се Маринов – А, ако е замислено отдавна и просто е имал само тая възможност за оръжие?

-       Може – кимам – Може… Друго интересно?

Ангелов изпъва врат:

-       Най-интересното е, че според експертите с този пистолет не е стреляно отдавна или въобще. По куршума има остатъци от смазка. Стара смазка. Първият в пачката…

Споглеждаме се. Обобщавам:

-       Имаме убиец, таящ план отдавна. Снабдил се с пистолет – ТТ, значи не е от богаташите. Не е и специалист. Взел е страховито на вид оръжие, без да знае, че не е от най-доброкачествените. Аматьор, озлобен, авантюрист, смятащ се за твърде хитър и неуловим…

-       Това пък отде? – пита ме Василев…

Махвам с ръка:

-       Така… Някои фантазии… И аргументирани с обаждането до полицията. Искал е, непременно е искал да вкара в капана Гергов. Обадил се е с предплатена карта. Преди малко проверих. На фалшиво име е. Значи – някой му е помогнал. Някой от фирмата. А там вече търсят кому са дали тази карта за продан, кой е внесъл в базата данни фалшиво име. И тоя някой или някоя ще се разприказва. Няма как да замълчи – иначе него удря законът…

После поглеждам пак Василев:

-       Друго какво ти каза докторът?

-       Застреляна е, когато е била в безпомощно състояние. Пребита е от бой. При това два пъти бита – с разлика от час и нещо. Посочи ми оттенъците по кожата и заяви, че това е разлика във времето. Онзи я пребил нейде към пет часа, а час след това я бил пак и застрелял… И още нещо… Каза да предупредя – не е убеден, трябва му още един оглед, но поврежденията върху някои вътрешни органи сочат неминуема смърт от втория побой…

-       Неминуема? – възкликва Каменов.

-       Каза, че ще прави още един оглед, но нека да ви предам мнението му. Много държеше да не сте убедени, обаче да го имате предвид…

Пак обобщавам:

-       Злобен, безсмислено жесток, със садистични наклонности…

Остава да го намерим...

-       Маринов, нещо по показанията на свидетеля?

-       Нормално написани. Подредени, засегнал е всичко. Зададох му няколко въпроса по тях – гладко говори, помни написаното. И…

Замълчава.

-       И какво?

-       Не ми се нрави тоя човек… Имам усещането, че говори направо, а всъщност я усуква. Мое мнение, не е факт, но…

-       Добре, добре… Знаеш, че нямаш право да си създаваш подобни предубеждения…

Като че аз го бях харесал тоя Митков…

-       Василев, докладвай за разговорите със съседите…

-       Като цяло – нищо особено. За семейство Димчеви казаха доста неща – комшии са, панелите са тънки, хората все още често се срещат. Поне при излизане или връщане у дома. Никакви намеци дори за нейни или негови любовни връзки. При нея често идвала една приятелка от училището. Някоя си Зара. Интересното е, че е била племенница на бившия й мъж…

-       На колко години е?

-       Връстнички са. Симеон е бил изтърсакът в голямо семейство, малко по-голям от племенничката си. Та тая Зара идвала едва ли не всяка седмица, в събота…

-       В събота? – За мен съботата е почивен ден. Едно време я прекарвах само със семейството – преди развода. И, ако нямаше спешна задача. Което доведе до тоя развод…

-       Именно в събота. Но Манчев ходи при Зара, още повече, че тя живее в съседния вход. Каза ми, че я заварил вече легнала си. Сочна, тъмнокоса и дори тъмнокожа жена. Три пъти развеждана, сега се готвела за четвъртата си сватба…

Приятна особа, а… Модерна жена…

-       Та тя разказала, че в семейство Димчеви проблеми нямало. Живеели си добре – но някак си като в общежития. Без деца, всеки затънал в работата, говорели си най-вече за утрешното ядене и за новините по телевизията…

-       Ти описваш май две трети от семействата – не ме сдържа язвителността.

-       Именно! Нищо особено, нищо различно…

-       За бившия си мъж какво говорела насаме със Зара?

-       Там е работата, че нищо…

-       С племенничката му – и нищо?

-       Точно така! Дори не го споменавала. Не само в присъствието на Марин, а и когато двете били тет-а-тет…

-       Хм…

-       Само един техен съсед – тоя, от долния етаж, каза, че вчера имало скандал. Чул шум, не разбрал какво говорят, но веднъж ясно чул името Симеон…

Така, така, така… Името на Симеон… Който Симеон преди два-три дни изчезнал от Дания, заминал за Лазурния бряг и повече никой не го е виждал? А днес е убита бившата му жена…

Само дето няма никаква логика да я убива… Никаква… Никаква…

Или има нещо, което не знаем?

-       Василев, друго за Симеон да си чул?

-       Толкова! Не е живял в тоя вход – преди с Мина са били в селото му, в Пиринци…

Известно село – квартал. Хубави къщи, хора, които работят и учат в града, а си живеят спокойно на два километра от шумотевицата. Хубаво село! Но не за млади жени, чиято G точка е в края на английското „шопинг“. Които искат шумни булеварди, големи молове, примамливи кафенета, барчета, много познати…

А коя млада жена не е такава днес? И дали това е била една от причините Мина и Симеон да се разделят?

Пак – към битовото ме тегли. Но дали няма да излезе някой крадец, убил случайно заварената собственичка на дома?

Няма как! Какво може да открадне от там? Защо да ходи въоръжен – крадците дори избягват ножчета да носят, не искат да си утежняват положението, ако случайно ги заловят? А и няма нищо откраднато…

Тогава?

Пак телефонът. От фирмата. Разбрали са всичко за картата. Ето го и обаждащият се… Приятел на един от касиерите. Почерпили се, обяснил му, че иска да подразни бивше гадже, взел картата и оня се съгласил да запише фалшиви данни. Смятал, че е само шега. Докато преди малко го информирали, че е уволнен като касиер. А утре трябва да се яви при мен в Управлението…

Така, така… Те ти факт! Знаем вече кой е звънил по телефона. Искал да отмъсти за нещо на Гергов. Каква злоба – отмъщение след толкова години. Но – името е вече факт. Който води до нови аргументи…

Информирам колегите за новите обстоятелства. Които хич не са нови, предполагахме ги. Но си е друго да има документално доказателство. Засега – за странна намеса в престъплението…

Гледаме се мълчаливо. Наясно сме – прекалено обикновено убийство. Прекалено…

Дори натрапчиво обикновено…

А, ако убиецът беше отмъкнал някое украшение или поне претърсил гардероба за скрити в чаршафите пари…

Отварям папката, пак чета протокола от огледа. Няма! Няма следи от претърсване, в чаршафите, положени грижливо в гардероба, са намерени петстотин лева, в една кутийка има два златни пръстена и чифт обеци… Не прилича на обир. Ама хич…