15.11.2017 г., 8:43 ч.

 Нощ в училището 

  Проза » Повести и романи
1109 0 6
Произведение от няколко части
11 мин за четене

20.00 часа.

Срещу мен е училище „П.П.Славейков“…

Е, не срещу мен, а срещу кооперацията в която живея…

И не цялото училище, а само прозорците на четвъртия му етаж. При това тия на коридора.  Високо вдигнати, само вечер се виждат осветени, а денем понякога зяпам как слънцето се отразява в стъклата на нашия блок и праща зайчета по белия таван отсреща…

Вярно, едното крило на сградата – малкото, е обърнато с класни стаи към нас. И ние ги знаем наизуст – кабинет по рисуване, по музика, а двата покрити с бяла боя прозореца са на тоалетните. До тях е голямото стъкло към фоайето, на което като на огромен телевизионен екран понякога наблюдавам позабравени сценки от училищния живот…

Понякога – защото обикновено излизам рано сутрин и се връщам късно вечер. А след седем часа може да видиш единствено учениците от вечерното – ако са дошли. И, ако са излезли във фоайето…

Рядко, много рядко съм в къщи през деня. Трябва да съм болен или отпускар, та да мога да наблюдавам какво става отсреща. Само че, изляза ли в отпуска – заминавам. Където ще да е, да не съм у дома. Пък и какво да правя в малкия празен апартамент?

Бившата ми жена презрително каза при развода: „И какво да ти вземе човек?“…

Е, аз не премълчах – стара моя слабост! - припомних ѝ: „Живота ми…“, но тя явно беше решила да не се занимава с неудачници…

Странно нещо е това бракът… Някаква магия. Успява неусетно да превърне двама влюбени във врагове. Или дори в безразлични си…

Не, жена ми… Бившата… Не е лош човек… И синът я обича, и дъщерята, понякога дори аз съм съгласен с нея и ми се нрави… Особено, откакто съм сигурен, че я виждам за малко…

Просто несъвпадение на характерите…

Аз останах в апартамента, тя се премести при Генерала – баща си. Да се грижи за него. Защото му е скучно в петстайния апартамент, не му стига да зяпа минувачите по главната, иска и човек, комуто да обяснява кое какво е, да се кара, да капризничи…

Внукът му е на 100 километра, внучката на 500… Правнуците идват понякога, но как да се разберат хлапета с детски акъл и 90-годишен полуизкукуригал старец? Който, при това, някога е командвал дивизия и дели хората на подчинени /почти всички/ и началници / не е останал никой/…

Мен така и не разбра в коя категория да ме сложи, затова беше много внимателен. Особено след два-три случая, в които се сблъска с родовата проклетия…

Важното е, че сега съм сам в апартамента… А, да – и котарака Рики. Черен, мрачен, съскащ по всеки външен човек, понякога дори нападащ обувките му. Когато са на стелажа – за по-сигурно…

Мен ме признава за нещо като майка и водач на глутницата. Отгледал съм го от половин шепа космата мръвка. Някакво момиченце искаше да го хвърля – не им трябвало котка. Едва се сдържах… Занесох го във ветеринарната, установиха, че няма и две седмици, слепичко, кльощаво, гладно… Хранех го с пипета, миех посраното му дупе, слагах го да спи до един будилник – да го слуша като биене на сърце. Но то бързо се усети и избра мен. Цяла нощ спя със сгънати крака – там се е разположил той…

Имаме си правила в къщи и ги спазваме. Например, не се катери по книгите. Имам цяла тематична библиотека – криминалета. Класически, съвременни, исторически, фантастични…

Събирам си ги и чета… За да се откъсна от моя делник. Да съм далеч от работата ми… Чета, смея се понякога, случвало се е и да се замисля…

Литература… Има някой път някъде нещо вярно в нея… Гарнитура на огромните измислици… Затова я харесвам – харесва ми да откривам волните или неволни лъжи, опити за измама на читателя, за заблуда или манипулация…

В апартамента има две стаи. Едната е кухня, трапезария, гостна, другата е спалня-библиотека-кабинет. И тоалетна с вана. Плюс малко антренце – достатъчно за стенна закачалка и стелаж за обувки. То повече място не ми и трябва – колко багаж ще да е събрал 50-годишен разведен полицай…

В кухнята е и телевизорът. Нарочно го държа там – да не заспивам пред него. Гледам каквото гледам, изключвам, отивам отвъд, отварям книгата, чета, заспивам…

Освен в сряда, когато има мач за някакво континентално първенство. Тогава зяпам – с книга в ръка. Отначало впервам поглед, после ми омръзва, отварям четивото, стане ли нещо – гледам повторението…

Та тая сряда имаше мач за Шампионската лига. Играеха интересни отбори, реших, че ще изкарам поне първото полувреме…

Но в 21-та минута ми звъннаха…

21 минута… Тогава англичаните вкараха гол. Тъкмо оставих книгата, за да видя повторението, телефонът запя… Видях номера – от управлението…

Сетих се… Аман…

Така и беше…

Произшествие. А отговарящият за дежурната група  вдигнал кръвното. И началникът наредил аз да го заместя спешно…

Не мога да кажа, че бях изненадан. Вълчев не е от умните, има си система. Реши ли, че иска да си почине – вдига кръвното, отива в близката болница, където или сестра му, или шуреят му набързо го хоспитализират /на книга/, сетне се прибира и си отспива…

Всички го знаят, знае го и шефът… Ама нещо с кадрите не сме добре, та… Не, има кандидати. И постъпват нови служители… Обаче – полицаи няма… А Вълчев има нюх, умее я тая работа. Затова и шефът го държи…

Но – защо сега? И защо за моя сметка?

-              Нещо интересно? – попитах, докато с една ръка въртях обувката, за да я наглася по крака…

-              Произшествие. Убийство или самоубийство…

Те това е… Хем извънредно дежурство, хем…

-              Кола ще дойде ли? Къде е произшествието?

-              Колата отиде с дежурната група. А то е в училище „Славейков“…

Ха?!

-              Срещу вас…

Погледнах през прозореца. Отсреща имаше светлинки тук-там, видях, че голямата стъклена врата ярко блести, забелязах и две паркирани коли, а после зърнах и нашата да спира, след нея идва и линейка…

-              Слизам…

 

20,10 – 20,30 часа.

Професията ми изисква бързина на действията. А навикът и годините спомагат – леките обувки са на краката, ризата… Може и тая, тя беше за днес, а денят не е свършил. Природата ми е спестила вчесването, бръснах се заранта, пък и лекото брадясване е модерно. Панталонът… Хайде да нахлузя дънките, не отивам в управлението, няма нужда да показвам на шефа колко съм консервативно благопристоен…

Замислям се за бейзболната шапчица, но я слaгам. Едно, че… Нали ви споменах – прическата. Пък лятна вечер – лятна, но не зная докога ще съм навън. И второ – стилът. Дънки, лека брада, шапчица… Връзват се. Такъв един – леко небрежен детектив…

До задния вход на училището е само едно пресичане на улицата. Там вече стои униформен. С половин око виждам, че и на другия вход има наш човек, предните два също са вече блокирани. Колата с експертите е запречила портата към двора, на другата се мярка пак униформен…

Доста народ… А при сегашната криза подобна голяма група изпращат в редки случаи…

Униформеният ме поздравява, кимам му. Във фоайето са няколко човека. Познати лица – двама оперативни, лекар, медицинска сестра, с тях е шофьорът на линейката…

И експертната група е в разширен състав…

Двама непознати граждани – поемните лица, ясно…

Висока, все още красива, червенокоса, с къса прическа  дама. Явно нещо фактор в училището, защото говори задъхано нещо на човек, когото познавам визуално. Виждал съм го маса пъти в кабинета на третия етаж – учител е. И изглежда не е имал късмет, попаднал е ненавреме не на място…

-              Здравейте! – казвам и се оглеждам…

-              Вас ли пратиха? – пита ненужно единият оперативен. Здравчев се казва, в съседни кабинети сме. Все още млад – гони 40-така, винаги бодър, винаги свеж, често дори се усмихва…

-              Привет, Здравчев, здравей, Киров – кимам на двамата. Киров е на същите години, но за разлика от колегата е винаги свеж като кисела краставичка. Което му помага да мълчи и да гледа. А той умее да гледа и – най-важното! – да вижда…

Ставам център на вниманието. Високата дама тръгва към мен и веднага взема нещата под контрол.

-              Добър вечер… Макар че… Какво му е доброто… Елате, ще ви заведа при мъртвия. Ей оттук…

Проблемът на дамата е видим, но аз имам работа, нямам време да я променям…

-              Момент! Вашето име?

-              Маринова… Петя Маринова – помощник директор съм…

Кимвам към коридора, водещ нейде вляво.

-              Изчакайте там малко, ако обичате. Ще ви извикам, ще ви кажа какво ще правим… Благодаря! Здравчев, елате за малко…

Здравчев леко се подхилва. И нему, и на Киров нещата са ясни. Допада им как поставям всичко по местата – засега…

-              Докладвайте…

-              Има мъж, с нож в сърцето. Кирил Стефанов. Охранител. Тялото е долу, на първата площадка към мазето. Гледахме го – не може да се разбере сам ли го е забил, някой друг ли е. Но е отпред, дълбоко е стигнал… Доста трудно ще е някой така отблизо и толкова изненадващо да го е забил…

-              Не ми се вярва в самоубийството – казва Киров – Ще дойде той на работа в 19 часа, за да се самоубие… Защо не го е направил у дома си? Или нейде другаде? Още повече – защо не се е скрил на някой строеж или във вход, а е слязъл на площадката?

Оглеждам фоайето. Два срещуположни входа, остъклени, откъм улицата може да се види през тях чак до двора. При другата врата има преградено малко място – нейде метър и половина на два – остъклено и отвътре. Отивам и поглеждам. Стаичка – условно казано – за охраната. Масичка, два стола. Вътре е останал и радиатор за отопление…

Якето на пазача виси на едната облегалка, на другия стол има чанта. Предполагам – с храна, може би термос с кафе или чай, евентуално да е сложил някой вестник или списание за четене…

Подобна професия не предполага четене на книги…

-              Госпожо, - обръщам се към помощничката на директора – вие почакайте тук. Вас ще помоля да дойдете /това – към поемните лица, мъж и жена, възрастни, леко смутени, мълчащи досега/…

-              Ама аз зная къде е… - опитва се да влезе в играта явно несвикналата да е зрител жена…

-              Радвам се за знанията ви, но моля – изчакайте…

Поглеждам униформения до вратата към двора, той кима и вече съм спокоен…

Заобикалям висок куп от кашони. Повечето са хванати здраво с пластмасови ленти, има два или три поразтворени. Лакирани дъски… Разбирам, наскоро при нас докараха нови мебели – пак така бяха опаковани. Училище е – постоянно се нуждае от ремонт и подновяване на мебелировката. Но, както са струпани кашоните, зад тях остава доста голямо място. Може да се скрие човек. Е, не нормално висок мъж, но дете или дори жена – може…

Киров ни повежда към стълбището. Минаваме зад опънатата, едва-едва закачена на стената и перилата, лента. Още от горното стъпало виждам трупа – по лице, с метната встрани лява ръка, дясната затисната, краката изкривени в различни посоки…

Спираме до трупа. Гледам внимателно, колегите също плъзгат поглед по познатата им картина. Повече очи, повече концентрация и понякога зърваш важни неща. Макар че в подобни случаи всички детайли са важни…

Експертите нетърпеливо чакат зад гърба ми, но мълчат. Познаваме се, уважаваме се, разбираме се… Нека да добия някои впечатления, пък после ще ги дооформям с тяхното мнение…

-              Ваш е – казвам и се подпирам на стената. Едно – да виждам добре какво правят, второ – да открия пространство и за поемните лица…

Оперативните застават също зад мен. Мълчим…

Обръщат тялото…

Дясната ръка придържа забит в гърдите нож, но леко.  После се отпуска, тежко се откъсва от дръжката и пада встрани. Раната е почти безкръвна – ножът е пресякъл веднага всякакви жизнени функции…

-              Не е умрял тук – казва Здравчев и сочи към капките кръв по долните стъпала…

-              Ъхъ… - съгласява се Киров…

Поглеждам ножа, който единият експерт бавно измъква от раната. Ха стига! Имитация... По-скоро нож за рязане на хартия, за пликове и други такива. Не мислех, че още има подобни. Ама на вид си е направо тенеке... И с това менте са убили човек? Здрав, прав 40-годишен мъж?

Фотоапаратът в ръцете на единия експерт леко прещраква. Отстъпвам, правя му място, за да смени ракурса. Също важни моменти – цялата картина трябва да е подробна и обстоятелствена…

Другият експерт тръгва надолу, спира пред желязната двойна врата вдясно. Отляво тръгва дълъг и мрачен коридор, покрит с прах. Няма следи, няма и белег дори някой да е минавал там…

-              Тук е – сочи вратата той и повиква колегата си с фотоапарата – Ей нещо като изтрита капка на прага...

-              Добре, нека да изчакаме доктора – повишавам глас, макар те да ме чуват чудесно в кънтящата тишина…

-              А докторът каквото можа да направи тук – направи – казва докторът зад мен и виква нагоре – Да идват санитарите…

» следваща част...

© Георги Коновски Всички права запазени

Опитах класиеско криминале. По законите на жанра...

Мина и на проверка при оперативни работници - посочваха грешки, уточняваха професионални черти, премахваха лаишки нелепости...

Всичко е измислено - и градът /в никакъв случай не е Добрич/, и училището /нищо общо с подобно звучащо/, и героите /съвпадения във формата на имената, анаграми или намеци са хептен случайни/, а образите на героите са художествена фантазия, въпреки че читатели уж разпознават някои...

Изобщо - абе, измислица за убиване на времето. Авторът нищо не е искал да каже, въпреки че може и да е казал... Но не е негова вината в това...

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??