Нощ в училището - 4.

22,30 – 23,00 часа

-  Ей там има празно място – соча на полицая, но и той е забелязал свободната зоничка и паркира...

Слизам, оглеждам се. Обикновен жилищен блок, с обикновената редица автомобили отпред, та дори леха с цветя дели паркинга от плочките пред кооперацията. Вадя от джоба листчето, което ми даде Здравчев и чета – „вход Б, апартамент 15”... Поглеждам – осем етажа, по три апартамента на етаж... Дано работи асансьорът...

Работи...

Позвънявам и отвътре се чува женски глас:

-   Кой е? Григори, ти ли си?

-   Извинете, - казвам, внимавайки да не повишавам глас неволно и да не привличам вниманието на съседите – Вас търся...

-   Но кой е? – гласът става тревожен...

-   Полиция. Погледнете... – и показвам картата пред шпионката...

Вратата леко се отваря, виждам къса коса, широко лице и шарещи очи. После те се фокусират върху картата ми, оглеждат ме и мен. Вратата не се разтваря гостоприемно, но гласът е вече по-спокоен:

-   Защо така, по това време?

-   Може ли да поговорим?

Жената изглежда се сеща, че е по-добре да сме вътре, отколкото на обозрението на любопитните комшии. Още повече, че вратата на левия апартамент директно зейва и ведра баба с твърде буден вид застава на прага...

Влизам, вратата щраква зад мен и разваля удоволствието на местната активистка от кварталния клюкарски пункт. Обаче, съм сигурен, че вече си подготвя художествена драматизация на видяното и чутото, плюс едно бурно фентъзи от невидяното...

Жената ме кани в хола. Доста големичък, с чудесни мебели. Ако има място и пари – такива щях да си купя.

-    Ръчна изработка, а? – соча към тях

Жената е доволна. Харесали са мебелите – тоест, вкуса й. Типично женско – важното е да я харесат...

-    Да, по поръчка ги направиха...

Продължавам по косъма:

-   И аз бих си взел, но просто не зная къде да намеря истински майстори, като тия вашите... Все едни ментета...

Жената направо се разтапя:

-   „Наш дъб” се казва фирмата. Частна е, разбира се, работи все за важни хора. И кметицата при тях си поръча, и Перлов, и Климентови...

Тия ги знам. Климентови са главни счетоводители на две фирми, дето може да се каже... Абе, негласни господари на региона. А Перлов...

-    Кой Перлов? Оня, от фондацията?

-   Да, да... Казва, че и в САЩ няма такива майстори...

В главата ми вече свети червена лампичка... Ето какво съм се бил сетил преди малко...

-    Но, кажете – защо е тая визита?

Почвам вдъхновено да разтягам локуми. Разказвам, че мъжът й няма скоро да се прибере, че всички учители в „Славейков” дават свидетелски показания /наблягам на „свидетелски”/, че сме тръгнали по домовете лично да известяваме – да не се безпокоят близките...

-   Едно кафе? – пита тя успокоена...

Как ми се пие... Домашно... Но – времето, времето...

И отказвам учтиво, напомняйки й да не търси мъжа си по телефона, да изчака – скоро ще приключим...

Навън е все още горещо, въпреки настъпването на мрака. Колата ни е на мястото, отзад нея е паркирал някакъв и нещо се обяснява с полицая...

-    Добър вечер – казвам – Проблеми?

Оня усеща в мен началник и почва агресивно:

-     Как може да се паркира тук? И номерът съм изписал,   че е мой паркинг, и...

-    Милчев, - казвам на полицая – вземи му данните. Тъкмо кметицата искаше да глобяваме за повреда на общинско имущество и те ти го нарушител. Значи, признавате, че съзнателно сте изцапал с боя паркинга?

Оня се присвива. Агресията му е излетяла отнейде, оставяйки подвило опашката пале...

-    Аме, не... Исках да кажа...

-    Милчев, записа ли ги...

Милчев мълчаливо му връща личната карта, прибира тефтера. Оня вече се е разстлал до асфалта, но не мисля за него...

-    Ще видя натам какво ще е... – казвам обещаващо, сядайки в колата. Оня придържа вратата, почти на колене... – Ако не се обадя до вдругиден – значи си опростен...

И потегляме, оставяйки го да се моли за моята склероза...

23,00 – 23,30 часа.

-    Спри – казвам на Милчев, когато излизаме от комплекса. Той паркира в една отбивка и аз слизам. Вадя телефона и натискам номер 3... Леко позаспал глас се обажда, готов да мине в кресчендо...

-   Шефе, откриха се едни линии тук... Успоредни ли са, пресичат ли основната точка – не знам, но...

-   Стига си оригиналничел – изръмжава гласът насреща – Не ми звъниш за това. Какво искаш?

-   Картбланш за разговор с Перлов...

-   Перлов? – оттук усещам объркването му – Ти... Нали знаеш кой е?

-   Знам. Но не става дума за него директно. Пък и мисля да го заобиколя – имам по-важна работа...

-   Обаче – питаш...

-   Можеше и да не питам... – опитвам се да се изрепча...

-    Опитай, опитай... Значи – разговаряй, но внимателно. И само по делото... Най-добре е и аз да присъствам. Утре в колко ще го извикаш?

Хем знае, че става дума за сега, за тая посреднощ, хем се опитва някак си да отложи неприятния момент...

-  Утре може да съм готов...

-   Да, бе... Абе, ти да не искаш сега да го викаш?

-   Не, не... Ще отида у тях... Защо да разкарвам човека...

-   Луд си! Ама абсолютно си луд... Колко е часът? – изревава внезапно. Което не му носи точки – през целия разговор държа телефона на няколко сантиметра от ухото, защото му знам спатиите...

-   Няма полунощ. Хората още се прибират от заведенията и...

Бързам да дръпна телефона...

-    И само разговор! Дори не ща свидетелски показания! Разговор!... – а после въздъхва – Добре, де – той ще ми звънне след пет минути. Аз какво да кажа?

-     Ти винаги имаш какво да кажеш, шефе... – измърморвам, но предварително убедил се, че съм натиснал червеното копче...

Идва ред на зеленото. Номерът на Перлов е в паметката на телефона, намирам го бързо. Бивш работник в службите, после честен частник, станал политик, а от няколко години президент на фондацията за региона...

Явно не го събуждам. А може и винаги да е така стегнат. Обяснявам му ситуацията – каквото трябва да знае. Основното – има ли как да хвърля едно око на документацията по работата с училище „П. П. Славейков”...

Друго да не е – но Перлов отдавна се е научил на честни далавери. И винаги се подсигурява с документи и свидетели. Дори видимо е готов всекиму да ги показва със самочувствието, че това е тефтерчето на Левски...

-   Разбира се, разбира се – казва той – По една случайност, аз съм в големия офис. Колко време ви трябва, за да дойдете?

-   Някъде около три минути...

-   О, след три минути всички документи ще ви чакат в приемната...

Сигурен съм, че веднага е звъннал на шефа, подразбрал е – този път него не търсят, само страничен фактор е. И затова в приемната наистина ме чакат три папки и включен компютър с вложена флашка. Сядам пред екрана... Очите ми могат спокойно да дадат петдесетина метра преднина на Болт, мозъкът ми прещраква, в главата се появяват комбинации, вариации, пермутации...

Часовникът е стигнал само до единадесет и половина, когато ставам, вземам с благодарност флашката /като предварително човекът на Перлов, под внимателния поглед на боса си, е изтрил някои ненужни ми и недобри за разнасяне данни/...

Учтиво сбогуване...

23,30 – 24,00 часа.

Звънвам на шефа. Докладвам, развивам му хрумналата ми версия. Той не е възхитен...

-   Ти представяш ли си какво искаш? Не може да почакаш до утре заран, а сега да вдигам хората...

-    Обаче, ако има връзка...

-   Знам, знам... И при мен се появи едно на ум... Добре, отивай в училището, Пашев ще е след малко при теб...

Представям си Пашев как ще се зарадва. Те, от икономическата, са свикнали на разпределено работно време. Понякога имат засади и проследявания, но толкова рядко... Свикнали са хората да им ходят на крака в кабинетите, да имат време, че да четат документи и ги проучват спокойно...

Сега ще се наложи да се вдига посред нощ...

В училището е тихо. Вечерниците са освободени, Здравчев не е довел още братята, директорът и заместничката му чакат на втория етаж, старателно заобикаляйки шефския кабинет...А на съседния им диван седят трима – мъж с типична даскалска външност, не стара жена с огромна бяла пола, съществото от същия пол, в блуза с висока яка и дънки, модернизиран вид на някогашните селски даскалици...

-   Здравейте, господин Григоров... – поздравявам учтиво – Долу видях едни кутии...

-   Нали ви обясних...

-   Точно така, но възникват някои въпроси. По всяка вероятност убиецът се е скрил зад тях. Много удобно скривалище. Кога е намислил да го използва, защо точно него... Та затуй – моля, дайте документацията на договора ви с фондацията, фактури, платежни... Каквото там...

И прекъсвам опита му да се обади и дискутира доста нелепото ми обяснение:

-   Ето колегата – и соча към появилия се Пашев – Той ще приеме всичко от вас, ще провери каквото е нужно и отново ще ги върне...

Пашев е спрял широка прозявка, стегнал се е, започва да разбира, че тук става нещо не съвсем обикновено...

Директорът се опитва да протестира:

-    Не разбирам... Пък и документацията е в стаята на счетоводителката. А в електронен вид всичко се пази в нейния компютър, който няма връзка с интернет...

Кимам радостно:

-    Точно така трябва... Много добре... Та – извикайте счетоводителката и да започваме... Пашев, ела за малко...

Влизаме в директорския кабинет и бързичко го инструктирам какво да търси. Отварям флашката, показвам му много интересни документи...

-   И това – заради убийството? – пита недоверчиво той – Можеше да изчакаш...

-  Можеше... Но народът е казал: кови желязото, докато е горещо...

Пашев мърмори, но вече е надушил нещо интересно. Затова излиза да чака счетоводителката, а след кратко почукване се появява госпожа Маринова:

-    Извинете, почти полунощ е. А тук чакат учителите...

-    Няма защо да чакат – казвам аз – Защо ги задържате?

Лицето й просветва:

-    А ние с директора...

Прекъсвам я:

-    Да, да – вие с директора не стойте тук, изчакайте счетоводителката, обяснете й да изпълнява всичко, което пожелае колегата. После идете във вашия кабинет и почакайте там... А учителите да влизат един по един, защо да стоят така? Кои са?

-    Атанасова, Христов, Милиева... Атанасова е по английски, Христов по физика, Милиева е математичка...

Сядам зад бюрото:

-    Ами поканете госпожа или госпожица, каквото е там, Атанасова...

Държа се нарочно твърдо, на моменти дори по острието на възпитанието... Но е нужно – тази госпожа, както и началникът й, са свикнали да колят и бесят в училището. Трябва да слязат на земята. И да влязат в ролята на свидетели... Ако не и заподозрени...

Макар срещу тях да нямам нищо...

Освен едни леки съмнения...

Най-важното – не мога да открия мотива за престъплението. Разбера ли ЗАЩО... Натам се очертава магистралата на разкриването...И още по-потребно е да схвана нуждата да се употреби ножа менте... Кой... Или – коя?

Звънва телефонът. Пашев...

-    Абе, не знам дали е важно – полушепне той – Ама някой се обади на директора. И му каза нещо – изглежда неприятно, защото тоя изрита радиатора...

Така...

Перлов или жената на директора...

Ако е Перлов – има защо да подритва. Оня добре разбра какви документи изтеглих и защо ми трябват...

Ако е жена му... Още по-зле... Хем зад гърба му проверявам алибито, хем не му казвам...

Нищо... Руснаците казват: предупреден значи въоръжен...

Е, сега ми остава да изчакам – ще прибърза ли да дойде с протест... Или ще изчака?

Облягам се назад, тъй като на вратата се почуква и почти веднага, без да изчака разрешение, влиза Атанасова...