Нощен монолог

НОЩЕН МОНОЛОГ

импресия

   Понякога човек има нужда да откъсне ален зюмбюл, да вдъхне от сладкия му аромат и да забрави мислите си за миг. Да изпие топло кафе. Да запали досадна цигара. Да погледне небето. Да погали звездите. Да прегърне луната. Да изтрие себе си от битието...

   Седя и умувам за пукващата пролет. Лъхва ме надежда. Тя ми завързва колан за шията. Тя ме побутва и изпива с призрачна сламка. Усещам как наболата смола по градинския бор ухае на минало и как острието ме пронизва до болка. Залитам към непознати небосклони и сякаш за сетен път нощта ме придърпва в паяжините си. Късно е! Отварям прозореца, за да влезе глътка свежест. Забивам поглед в стъклото и всичко се изпълва в сънища и кошмари. Задрасквам тъмнината с молив, изтривам спомените с гума и отново душата ми се смее, докато сърцето с мен се бори.

   Поезията оживява за секунди, прозата се превръща в неразбиваеми мемоари, а книгите лудуват и ме притискат с жилите си. Соковете им потичат по кожата ми, ноктите им се забиват по слабото ми тяло и изтръпвам...

   Иска ми се да протегна с ръка, да ударя бушуващите миражи, да хвърля камък срещу злобата на околните... да пъхна залък в човката на огладняла птица. Да повърна от смелост отлетелите дни, да изровя и забравя останките на потопения в земята дух, но не мога...Свличам се като лавина върху плещите си.

   Изведнъж ярка гръмотевица пронизва мрака, пада сипкав прах от злато и покълват разнообразни цветове. Сред благоуханни дръвчета изтласквам проклятия. Иска ми се да изчезна, да взема всичко след себе си, но дочувам плачевните викове на приятелите си, които за пореден път са ме посипали с тъга. Близките ми попадат в клопка, очите им ме следват тъжовно. И отново отхрачвам болката си. След време ще свикна с всичко изречено дотук, но нещо мистериозно продължава да човърка душата ми. Не се отказвам! Боря се с вятъра, само и единствено, за да споделя времето си с чайките... и това се скрива... викам... плача... самонаранявам се от яд... заспивам, отправил следващата си молитва. Амин! Не се осмелявам да вникна дори в лунната светлина. Свивам се в мраморна черупка. Завивам се с отрова от незнайни билки. Сърцето ми тупти, зажядняло за неустоими мигове сън...

... следва продължение...