Късната вечер бе погълната слънчевите лъчи. Тъмното було на нощта се постилаше над града и постепенно всичко се сля в едно цяло. Мистика обхвана улиците, докато се разхождах по тях замислен и смълчан.

  Минавах по поредната пресечка, заслушал се в градските шумове. Гледах просто и отчаяно към земята, и се оставях по течението, пък докъдето стигна, нямаше значение. Бях обикалял всички пътища...

  Тя! Ето я застанала на ъгъла на поредната улица, точно като пореден минувач, през поредния ден. Но Тя имаше друго излъчване и нямаше как да я подмина или да не обърна внимание на енигматични й щрихи. Просто стоях там. Съзерцавах я. Любувах й се и не можех да отлепя очите си. Нейната нежна фигура и неповторимо излъчване изпълваха душата ми. Тя изведнъж се обърна към мен. Удоволствието да уловя погледа й беше несравнимо дори с последните бегли искри на залеза, над лазурния океан, пречупени през призмата на капка утринна роса. Бях до толкова омагьосан от момента, че неочаквано някакъв минувач се сблъска с мен. Едва чух машиналното „Извинете", и шапката ми се изтърси на земята.

  - По дяволите - изругах тихо, но докато успях да се наведа, Тя беше изчезнала тъй безследно и мистериозно, както се бе е появила.

  Не знам как или къде. Сън или не. Изглеждаше до толкова нереално прекрасно, че отказвах да повярвам. Искрено съжалявах, че този красив моменти отмина. Време беше да продължа по самотния си път, водещ наникъде и почващ от същото място.

  А защо? Да я забравя? Не бих могъл. Това е като да се опитам да си спомня някой, когото никога не съм познавал. Това не ме ли научи на нещо? Време за мен беше да потърся перфектния люляков цвят.