Тя седеше мълчаливо на бордюра и обмисляше живота такъв, какъвто го виждаше пред себе си. В тъмното всичко имаше някаква притегателна сила и дори най-малкият шум криеше в себе си тайна за нещо отминало и нещо безкрайно. Една котка мина пред нея. Опашката ù беше в доста окаяно състояние и тя отново си помисли, че всички си имаме минало. А после се сети за нещо друго, по-важно сякаш - всички си имаме и бъдеще.

Мислите,които търчаха в главата ù и се надпреварваха във всички възможни посоки, поспряха за миг. Искаше ù се да се слее поне за малко със свещения първообраз на нещата, който бе така осезаем тази вечер. Нощните лампи светеха, а очите ù започнаха да търсят силуети. Чудеше се дали ще види неговия. А той дори не беше толкова специален или поне тя така предполагаше. Сигурно щеше да е обикновен човек, но в същото време щеше ù да е сянка. Тя знаеше, че когато го види, ще разбере. Но знаеше и много други неща.

Дълго време бе търсила и тази вечер, след като бе минало толкова време от онази фатална утрин и след като бе изживяла един нов живот, но и един забравен живот, тя знаеше много повече. Бе пораснала душата ù. Вътре в себе си тя бе станала като тези нощни лампи, които сега гледаше невиждащо. Притежаваше светлина, без значение колко слаба, която намираше пътя си дори в нощта. И магията на онези блещукащи частички... Тя притежаваше и това.

Стана от мястото си, което вече винаги щеше да ù носи видението на преминаваща котка със съдба неясна, но със сигурност красива. А това, което толкова време ù бе нужно, за да разбере сама бе, че за да открие него, който и да е той, първо трябва да направи нещо с огромна важност - да открие себе си. Къде щеше да се търси? И навсякъде, и никъде. Щеше да открива части от себе си в скалите до морето, в някои летни следобеди, в които парковете са почти пусти, в очите на непознати, в произведения на изкуството, в колела, в захарен памук и в цветовете.

И в електричеството във въздуха преди буря...