Още щом настъпи месец октомври, аз нямах търпение да преминат всичките му тридесет и един дена, за да настъпи празничната нощ на Хелоуин. Макар да бяха преминали години откакто този празник беше достигнал до моята страна, отношението към него все още беше твърде отрицателно. Повечето ми познати презираха този ден от годината и го обявяваха за ден на Сатаната. Така или иначе, още щом нощта уви градчето ми в своя воал от непрогледен мрак, аз реших да изляза, за да поразгледам празничната обстановка. Всъщност, „празнична обстановка” би било силно казано. По улицата се разхождаха безцелно вещици и клоуни убийци, които обаче не правиха нищо друго, освен да се предложат в качеството си на манекени за снимки срещу определена сума. От време на време виждах групи от маскирани деца, които се чувстваха тъжни, понеже по-голямата част от хорските двери са заключени за тях, къде поради идеологически причини, къде поради липса на средства. Успокояващото беше, че много от децата се снимаха с мен безплатно, за разлика от възрастните актьори. Разказвахме си страшни истории и се смяхме. Все пак аз също съм една от тях, понеже съм едва на 22 години. След три часа скитане и беседи с неизвестните ми дечица, аз реших да вляза в киното, за да гледам прожекцията на един от най-новите филми на ужасите. Като човек, просветен в медицината, гледах с недоумение на някои от детайлите, в които липсваше каквато и да било достоверност. Така или иначе, филмът приключи, а аз реших да се прибера вкъщи. Реших да мина през градския парк, понеже той, за разлика от оживените дори през нощта булеварди, е неосветен, а и все пак беше Хелоуин, трябваше да бъде страшно. Достигнах до входа на парка и миг преди да вляза в нея, чух силен, но спокоен глас:

             - Добра вечер!

             - Добър вечер! - отговорих заеквайки.

          Обзета от чувство, наподобяващо страх, аз се обърнах и видях човек, облечен с дълга, черна мантия. На лицето си носеше странна, тъмна маска. Уличното осветление, което на входа на парка беше слабо, но въпреки всичко работеше, озаряваше очите му. Мъчно можех да посоча точния им цвят, но едното от тях беше светло, може би зелено, а другото - наситено кафяво или черно.

             Непознатият ми проговори веднъж:

             - Бихте ли били така добри да ми кажете колко е часът?

            - Да, разбира се! - отговорих му аз и извадих телефона си от джоба. Погледнах часа и му съобщих - 23:56!

             - Благодаря Ви, млада госпожице. Пазете се, понеже нощта на Хелоуин е опасна.

             - Опасна? - попитах го, обзета от известна доза притеснения.

             - Но разбира се. Навъртат се всякакви луди!

             - Да не би да сте убиец? - попитах го с насмешка.

            - Не бих казал, че съм убиец. Поне не дотолкова, доколкото убиец означава човек, отнемащ физическия живот от тялото на даден човек.

             Не разбирах особено добре заплетената реч на този човек. Реших да му задам друг въпрос:

             - Ами този костюм?

           - Търся клоуни убийци. Зная, че повечето от тях са актьори, но моята цел са истинските, ония люде, които волю или неволю са наранявали случайни минувачи в някои европейски страни.

             - Съществуват ли изобщо в нашата страна?

             - Кой знае... Силно се надявам да намеря такива.

             - Ами маската?

             Непознатият ми отговори:

             - Никой не се интересува от това кой съм, когато не нося маска...

             - Тъжно е. Значи сте един от най-активните потребители на социалните мрежи... -

            Така е. Това малко или много ме прави особняк. Често помагам на хората чрез съвети, но се дистанцирам от тях.

           Гласът му звучеше загрижен. Това обстоятелство задаваше куп въпроси, чиито отговори исках да получа.

             - Защо гласът Ви е загрижен?

            Той направи странен жест, сякаш се опитваше да закрие устата си, след което се засмя. Миг по-късно направи крачка напред и ми отвърна:

            - Забравили ли сте практиката на античния театър? Тази маска има способността да променя гласа ми.

            - Любопитно! - възкликнах и продължих - Какво е мнението Ви относно Хелоуин?

          - Хелоуин, поне според моите виждания, е празник, който франките, или европейците, са наследили от древните келти. Църквата се е опитала да свърже празника със себе си, но така и не е успяла да го направи изцяло. Може би поради тази причина хората гледат на него с по-особено око. Не си мислете, че големите религии не поглъщат местните езически ритуали и не ги нагаждат към своята идеология. Това се случва по цял свят.

           - Историк ли сте?

           - Любител. За мен историята е нещо много повече от наука. Тя ни дава отговори на въпроси, касаещи миналото, отговори на въпроси, касаещи настоящето и отговори на въпроси, касаещи бъдещето. Тя може да ни даде една наистина добра база за сравнения, върху която да...

          Доскуча ми и реших да го спра:

          - Разбрах, разбрах, разбрах! Знаете много!

          - Не си се променила изобщо, Антония... - отговори ми той студено.

         Вцепених се. Знаеше името ми. Страхувах се. Този тип може би беше опасен луд, който ме е преследвал с години. Притеснена, аз му отговорих заеквайки:

         - Извинявайте, но трябва да тръгвам...

         Опитах се да се обърна, но не можех. Не бих казала, че мускулите ми отказваха да извършат командите на сигналите, които мозъкът ми изпраща към тях. По-скоро причината беше емоционална. Очите му ме плашеха. Погледът му ме парализираше. Гледах как се приближаваше към мен, а ужасът обземаше съзнанието ми. Щом достигна на една ръка разстояние от мен, той ми каза:

          - Внимавай с кого си играеш. Спомняш ли си, че сме се срещали преди години? Ти си второстепенен интригант, подвластен на чувствата си. Вкара ме в проблеми, в които физическото ми съществувание беше заложено на карта... И всичко се получи поради твоето лесно привързване към хората... Мислех, че сме приятели, но ти се оказа двуличница, на всичко отгоре, второстепенна.

            - Какво си ти? - едва успях да продумам аз.

            - Не какво съм аз, а какво си ти...

            - Но аз не те помня...

           След като той чу тези думи, започна да сваля маската си. Показа ми половината си лице и ми проговори, вече със своя собствен глас:

            - Но... Аз те помня...

          Той отново сложи маската си. Гласът му ми беше наистина познат, но аз не можех да си спомня... Лицето му, или поне малкото, което видях от него, също ми беше познато... но как се казваше той... Как? Мислейки си, че пред мен стои или човек, жаден за отмъщение, или пълен луд, аз повярвах, че ще умра, докато той не се обърна и не тръгна в противоположната посока. Докато вървеше ми продума:

            - Не съм убиец... Аз спечелих в твоята интрига... Или още преди три години години твоят принц те е унижил, или тепърва ще го направи. Ти ще изгубиш своята същност в тази връзка. Ще се превърнеш в едно антропоморфно създание, което не ще чувства нищо друго, освен болка. Ти имаш положителни качества, но за жалост, си подвластна на чувствата си. Аз не отмъщавам. Отмъщава кармата.

           Не разбрах несвързаните му думи. Не му казах нищо. Бях го виждала... но кога е къде? Просто се обърнах и тичайки преминах през парка. Прибрах се у дома и се обадих на приятеля си. Отговори ми някакво момиче:

               - Коя си ти?

Изключих телефона си. Легнах на леглото си и плаках цяла нощ. Не знаех дали да се плаша от думите на непознатия, или да се отдам в прегръдката на отчаянието, понеже любимият ми ми изневеряваше. Нагълтах се с хапчета и скоро заспах. Събудих се от ударите по вратата. Беше приятелят ми. Той крещеше името ми и се кълнеше, че ме обича. Изчаках докато се откаже да ме търси. Включих телефона си и прочетох всичките му съобщения. Те си противоречаха. Беше ясно, че ме лъже. Питах се къде ми е бил умът, за да започна четири годишна връзка с човек, пълен с недостатъци. Шест години от живота ми минаха в болки, компромиси и сълзи. Лудият непознат беше прав. Аз изгубих всичко... Цял ден плаках и се самосъжалявах, докато телефонът ми не ме прекъсна. Беше непознат номер. Щом вдигнах, ми се представи мъж, твърдящ, че е лекар. Той ми съобщи, че вече бившият ми приятел е мъртъв. Въпреки всичко се затичах към болницата. Говорих с лекарите и с полицаите. Казаха ми, че смъртта е причинена в автомобилна катастрофа, и че заедно с него, в колата е имало млада жена с леки наранявания. Тя се представяла за неговата годеница.

            Всичко това, целият сюжет, който приличаше на латиноамерикански сериал, ми се случи на Хелоуин. Адът наистина спечели... Не мисля, че непознатият имаше вина. Причините за инцидента са напълно други, имаше видео, което потвърждаваше. Непознатият просто ми разкри бъдещето... Той ме срещна напълно случайно... Къде го бях виждала? Човек ли беше изобщо? Не помня връзката ми да е имала големи сривове. Бях щастлива, макар и привидно. Непознатият ми разкри неговата гледна точка за бъдещето. Аз си представях цветя и рози, а той – разочарование и сълзи. В края на краищата беше прав.

           Не зная дали да проклинам интернет или любовта... дали да проклинам средството, което ме събра с покойния ми приятел, или чувството, което изпитвах към него, и което заличи всеки друг спомен от мен. Дали проклинам непознатия? Не мисля. Той не е виновен. Както вече казах, адът победи. Аз изгубих смисъла на своя живот, аз изгубих любовта си.