21.

- Добър вечер...

- А, заповядайте... Пак към вас ли?

- Да, да... Пътували ли сме друг път?

- Да, нали често ви прибираме... Извинявам се, само да звънна на жената да ме изчака малко, че тръгвам с клиент... Аз съм... След десет минути идвам... Работа... Да... Чао...

- Така е... Тия дни пак се заприбирах с такси. Студено. И моторчето направо замръзва. Стяга се. Затруднява не само движението, ами и дишането. Та се налага...Два-три лева давам... По-малко е от 300 наведнъж за ритуала... Ама пък натрупването на дребните суми за такси са май повече от едно погребение. Което хем ще реши проблема наведнъж, а не всяка година да плащам...Добре, че жената не се е усетила – иначе кой знае кое от двете ще ми предложи... А може и да наложи...Та плащам аз, но винаги добавям малко отгоре. Ноблес облидж. Пък и ми осигуряват известно предимство – таксиджиите като чуят къде е адреса, литват, защото знаят.

- Така е, помним постоянните клиенти... Особено, когато не са пияниците... И вас ви зная... А бакшишът... Стотинки, стотинки – ама в тая криза все са нещо...

- Пък в такситата всякакви хора срещам. Ей го -  снощи се прибрах така. Слязох, плащам, таксиджията вика:

- А, тия са в повече?

Казвам му – бакшиша. А той:

- И защо всички смятат, че в такси трябва да се дава бакшиш?

- Що? Да ги прибера...

- Не, не... Не затова... Аз се чудя защо има професии, където бакшишът се смята задължителен едва ли не. Баща ми – казва името и аз се сещам за кого говори – беше директор на „Пиво”-то. Ходеше при един бръснар и му оставяше бакшиш. А бирата тогава си беше дефицит – особено хубавата. И оня идваше във фабриката, вземаше по каса и казваше: „Благодаря!”... Но никога не е оставил бакшиш...

Аз се задържах на седалката.

- Ами защото – викам – баща ви е бил директор. Директорите бакшиши не вземат. Подкупи, рушвети – да... Ама бакшиши – не, не са подходящи...

Човекът се засмя:

- Аз – казва – работя като актьор. И то вече понякога. Има ли представление – играя, в останалите дни карам таксито. Защото в театъра хляб няма. То и изкуство не остана в него. А тук – някоя пара, малко бакшиш... Преживявавам... По-скоро оцеляваме...

Слезе. Бяхме си казали всичко. То в тоя мрак какво светло да речем...

22.

Жената ме чакаше на ъгъла. Точно до голямата витрина. Беше се заметнала в палтото.

Погледнах я... И не свалих поглед...

Що години...

То бяха срещи, то бяха вълнения, то бяха...

А сега – колко взе, какво купи, много ли плати...

Нещо ме стегна...

И отпусна като взрив.

Хванах я за ръката. И я поведох към колата.

А после към дома...

Утре ще видим...

Макар да знаех – нищо няма да видим...

Същото ще е.

Тя в оня бардак, аз в колата. Бакшиши, аванта, леки далаверки, бързо лягане зад спуснатите пердета, липса на утрешен ден...

Не, не – щеше да дойде. Някакъв. Но нямаше да го чакаме. А хубавото на утрешния ден е очакването му. После е ежедневие...

Така се прибрахме нея вечер...

Около нас прелитаха коли – нощта на сивите сенки продължаваше.

Не за нас.

Поне не в тоя момент...

Но момент е мярка за кратко време. Много кратко...

А нощта е дълга...