Носталгия по детайлите
Дишам учестено. И натежало някак капят примките... с които пристегнали бяхме телата. Среднощното се превърна в космическо. И усетих как е лека душата. А телата се пръскат в екстази... след което точици – само физически помен от тях – покриват килима и го обагрят с прекалена наситеност...
Клони се разтварят като обещание. И вещаят младост. Страстна е душата ми, налудничава в себевъзприятие. А дъждът в очите е вековен... Зрънца от нар се пръснаха в леглото ми. За да разсеят несънуването. За да посеят вкус във кожата ми. И да и завещаят екзотичности...
Утрото изчурулика весело. И мигновено разголи раменете. Отметна затоплените кичури коса. Целуна ме откраднато. Разля по устните сок от ябълкови дървета... И тичах боса по шосето, нажеженото, и танцувах със слънчеви петна. Буклите се сипеха във водопади. Травмите стопявах в маранята... Осланях се на утрото. Разголена. Забравила плътност и времето.
... А залезът ме докосна припряно. Опря чело тъжно в тила. Заключих в сетивата раковини. Сега те усещам бездънно. Хоризонтът се изплъзна някак безшумно. И диша в лицето ми само тъмнината. Задъхано...
Озовавам се пак на килима. С ръцете си напипвам само примките – разплетени. Тази нощ ще съм безпримчена. Вените бясно пулсират. Жадни. Опитай с целувка вкуса на ябълковите дървета. И не ме събличай. Разголи само раменете...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ралица Стоева Всички права запазени
