Нов ден
Има ли звезди в небето на скръбта? Ад ли е Рая след края на любовта?
Върволица от въпроси се нижеха в главата на Галя. Отговаряше на един, още недовършила идваше втори, трети… унасяше се и се будеше от мокротата под лицето си.
Нов ден! Птичият хор я поздравяваше за добро утро. Свеж бриз разгръщаше пердетата и рошеше косата й, безразборно разпиляна по мократа от сълзи възглавница. Усмихна се на лъча, проврял се през пролуките. Издайническа сълза просветна, отразявайки светлината на новия ден.
Дали е тъмно изток от рая? Рая, който Той напусна… сега беше само черна дупка. Тъмнина - да не личат следите на самотата. Нахлузи натежалите от желания чехли и се затътри към банята.
“Нов ден” - пееха птиците. Нов ли? Него го няма…Болката е все още тук... Нищо ново!
“Нов ден” - нашепваше в ухото й летния бриз и повдигаше края на хавлията й.
“ Да, ще се измия… Ще отмия солта, засъхнала по лицето ми” - мърмореше си Галя.
“Нов ден” - слънцето блесна в лицето й с цялата си мощ, от което тя затвори инстинктивно очи.
“Да… ще затворя врата след теб… ще издърпам самотата от завивките и ще я просна на слънце” - нареждаха мислите й.
“Нов ден” - се изливаше от дýша върху нея и отмиваше всяка следа от липсваща нежност, попиваше в кожата и подхранваше измъчените от страх клетки.
Нов ден… я гледаше от огледалото.
Вятърът вчесваше косата й, слънцето проблясваше в пъстротата на очите й, птиците разпяваха душата й. Дъх на кафе …отнякъде…пробуди сетивата й.
“Ами да - тъмно е на изток от рая, но ако стоиш там” – отговори със закъснение разумът й. “На изток винаги е светло, ако следваш лъчите”
“Ти можеш ” - каза Някой, който й подаваше кафе през незнайно как отворилата се врата.
Нов ден!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангелина Стойчева Всички права запазени
