Време е, любими, да намерим друг смисъл в общуването. – казвам ни в клин, ни в ръкав.
- Какво имаш предвид?
- Помисли си само, нашата плът и кръв тръгва по собствен път. И не ни иска за свидетели. Оставаме сами със себе си. Двамата, и никой покрай нас.
-Глупости говориш! – намръщва се, но ме прегръща успокояващо.

  Така звучат разговорите ни в последно време. А събитията се развиват с такава скорост, че не след дълго и той ще осъзнае. Но дали ще приеме? За себе си знам. Раздират ме ужасни чувства. Тъга, че вече си нямам детенце за гушкане (налага се да се задоволявам с плюшени играчки, куче и съпруг), объркване от неспособността ми да се променям достатъчно бързо, за да не изостана от него (порасналото), донякъде гордост, че съм разгадала Божията воля, страх, че може и да сме сгрешили, а нямаме резервен план. Нито пък теми за разговор, различни от неговото бъдеще. Трепетно, но и тревожно очакване животът да продължи да се случва само за нас.

  В неделя той (синът) ще стъпи здраво на краката си. Ще се изправи и ще бъде съден от стотици хора. Ще бъде изкушаван, подлъгван от фалшиви ласкателства и аплодисменти. Все още крехката му психика подготвена ли е за този шок? Не знам. Предстои ми скок в неизвестното. Нова страница.  Аз не съм готова, далеч не съм готова за това.

- Не разбираш ли? Ние ще сме в публиката, като всички останали…. – отново мрънкам пред отегчения ми мъж.
- Не се вкретенявай. Няма риск. Все ще оцелеем някак. Примири се с естеството на нещата. С наблюдението отдалеч.  И вярвай, че някой ден ще ни потърси не за закрила, пари или подслон, а за съвет, или просто да си поговори с нас.
- Кой знае каква харпия ще му завърти главата и ……край! – вече на път да се разрева.
- Бъди сигурна, че ще прилича на теб. – смее се той подигравателно.

Е, новата страница е отгърната. Аз съм харпия, а той – отшелник. Запознайте се с Лошата и Мъдрият. С Истеричната и Спокойният. Обездетени, но прегърнати, както преди.