Времето е топло, лятото отдавна е затегнало коланите и е потеглило към нас, но още пътува, така че все още се диша...

Аз признавам, че си падам по най-големите жеги, когато всичко, що мърда, има повече вода по тялото, отколкото вътре в него, когато една мента със спрайт значи всичко, когато пясъчните неравности под гърба ти не ти правят впечатление, а шумът на вълните е музиката, която не чуваш, защото божествено се слива с цялото ти същество.
Но още е април и аз съм далеч от описания маринистичен пейзаж..
На всичкото отгоре съм в Миража. Пуша цигара зад бара на сянка, доизчислявам последните сметки, мисля си колко съм привилегирована да мога да си пуша на работа, после някой ми изквичава "Сметката", без "моля", без "бих искал", но пък с ясно доловима заповедническа нотка и се сещам колко всъщност непривилегирована съм с тази иначе подпомагаща тютюнената ми страст, професия. Сетне отново изскачат разни морски картини, обливат ме солени води, горещи песъчинки изгарят нозете ми, и хоризонтът пред очите ми е безкраен. Усмихвам се. Има надежда и за мен, мисля си. Лятото пътува насам и носи много надежди в багажника си. Има вътре едно куфарче, надписано и с моето име. Сигурно и замечтано допушвам цигарата си и я изгасям в пепелника. Огънчето ѝ умира в ръцете ми и отеква в стъкления тютюногробник. 
Трансът ми е прекъснат от майка с две деца. Непознати. Вероятно случайни минувачи, решили да отпочинат от подранилия априлкси мор.
- Добър ден.
- Добър, добър. Ох! Ето маме, бибката. Извинете. Ох, че горещо. Ще искааам. – майката взема менюто и го превръща във ветрило.
- Мамо, искам от моя сок. –прекъсва я едно тъничко сладко гласче.
- Да, мамо. Значи един сок от портокал, да не е много студен и едно нормално кафе. – побързва да каже майката, продължавайки да се проветря с менюто.
Портоколопиячът е на около 4 години, а другата малка вселена е в количка, на около година и няколко месеца и беснее да излезе. Изследва ме с пълни и големи очи. Ту се мръщи, ту се усмихва. Закачам я по едното ухо, гъдел я е, намръщва се, спирам и тя пак се намества да я пипна. 
Майката е видимо изтормозена.
Слагам портокаловата бутилка да се постопли в миялната машина, докато правя кафето. Малкият пияч идва и наднича зад бара. Поглеждам го, а той избягва. След секунда пак се задава иззад бара. 
Казвам си името.
Той срамежливо отговаря.
- Филип съм аз.
Давам му сокчето да си го занесе сам. Той щастливо изтичва при майка си. Занасям ѝ кафето. Бебето вече е осовободено и щъка тук-там. Пълзи както може, пада, става, киндилка се, клатущкащо стига до етажерката с вестници, протяга ръце и издърпва един. 
То не мечтае, не си предтсавя пейзажи. Просто взема онова, което иска. И няма недостижими неща. Защото се движи. Както може. И движейки се, ги стига. 
И ако някой го спре, си намира друго, което да стигне. Защото иска, защото може, защото се движи.
Когато пораснем, когато проходим и всичко е "достижимо", понякога сякаш спираме да се движим. Сякаш забравяме как става. Искаме, желаем, мечтаем и бляновете винаги витаят из невъзможното, някъде из необятния хоризонт. И се усмихваме.
„Дааа, някой ден“ - казваме си. 
А те мечтите си чакат там. Да бъдат стигнати. И "някой ден" ще дойде тогава, когато започнем да се движим. "Лятото идва, то пътува насам" - казвам си.

Запалвам цигара
и започвам да го чакам, загледана в очите на малката вселена.