Някъде там
„Обичам те! Прости ми!“
Така започна. Едни малки, прости и едва дочути думи, промениха всичко. Последното нещо, което къщата чу преди да я изоставят. Дълго след тях нямаше човешки глас в двора ѝ, не се носеше детски смях под стряхата ѝ и нямаше кой да се катери по провисналия ѝ покрив.
Старата къща се усмихна при спомена, въздъхна и изтупа събралата се прах от порутената си стряха. Поизправи леко, наклонените си и напукани дувари, и изпусна едно едвам чуто кирпичено стенание. Няколко керемиди се размърдаха и понаместиха. Ако някой минеше покрай нея не би забелязал нищо необичайно. Само съседната крива върба може би мярна нещо или ѝ се причу, ала не бе сигурна, а стария дъб до дувара се направи на сляп.
Всичко си тръгна по старо му, но все пак нещо се бе променило. Слепият дядо от горната махала щеше да каже след време, че е усетил нещо ― вибрациите в селото се променили. На краварят му направи впечатление, че добичетата му започнаха да дават малко повече мляко, а агронома от долната махала започна да наблюдава лек приръст в цъфтежа и реколтата от домати, но го отдаде на новопоявилите се, незнайно откъде, пчели в селото. Малко по-късно, след пчелите се появи и някакъв пчелар, който просто каза, че ги следвал и ходел там където отидели те.
Така в селото се появиха те ― пчелите.
Роиха се няколко дни. кръжаха, бръмчаха и накрая се заселиха на голямата череша, която лениво поклащаше клони току до порутения стобор на къщата.
Времето се нижеше безметежно. Мързеливите летни дни ги домързя още повече и решиха, че е време да направят място на мъгливите и вечно ревливи есенни сутрини. На свой ред, те се отказаха от борбата с ледените висулки и ниските температури на зимните дни. Накрая, най-нехайно долетя пролетта, изтупа побелелите килими, засади шарени китки по поляни и градинки и се настани на мегдана, тананикайки си заедно с птичките.
До тук нищо нередно, докато в една прекрасна утрин къщата не изсумтя и не каза:
― Писна ми да стоя на едно място. Искам да отида някъде.
Дъба освен на сляп се направи и на глух. Него нищо не можеше да го възмути или изкара от равновесие, което беше малко относително понятие, понеже половината бе почти опрял в земята, а другата половина, по волята на някаква странна сила се бе вкопчила в дувара на селския овчарник. Дали дувара крепеше дъба или обратното, не беше ясно.
Върбата прошумоля нервно с клони и се наведе още повече към реката, която ако не друго поне не беше пълноводна, та да я отнесе. Загледа се в плитката вода и се зачуди какво я е прихванало напоследък къщата. Чуваше я от време на време как се понамества и пропуква дървеният си скелет, но да говори такива неща беше най-малкото странно. Явно съвсем се беше смахнала от самота.
Това изказване можеше и да си остане нечуто, ако не бяха пчелите.
― Къде искаш да отидеш? ― попитаха те в един глас. Не стана ясно дали това, което се чуваше беше глас или просто синхронно пърхане с крилца.
― Не знам. Където и да е, само да не съм тук. Сама съм и никой не идва да ме види. Още малко и ще грохна съвсем. Всички хора отиват някъде другаде. Значи, някъде там е по-добре от тук. ― отвърна им къщата и се понамръщи малко, при което се изрони част от мазилката на горния етаж.
Пчелите не бяха сигурни какво да отговорят. Какво беше това някъде там и това тук не им беше много ясно, защото те където и да отидеха си бяха все тук.
― Амиииии ― изжужаха те ― отиди тогава някъде там, може пък да ти стане по-добре.
― Ще отида. ― рече къщата и се понадигна малко, така че покривът ѝ най-накрая придоби по-равномерен наклон.
Сега вече върбата изправи клони в почуда и дори старият ни чул, ни видял дъб, се загледа невярващо към къщата.
Никой не вярваше, че това ще се случи, но на другата сутрин и двамата се спогледаха, когато видяха, че от къщата беше останала само една зейнала дупка.
С години в селото нямаше ни вест ни кост от къщата. На някои нейни близки това направи впечатление, но на други не съвсем.
Слепя дядо отново каза, че са се променили вибрациите в селото, но този път не го взеха много на сериозно, понеже последните години имаше няколко по-силни земетресения. Краварят и той не беше забелязал някъв проблем с млякото. В селото дойде табун с цигани, а те водеха няколко бика, та по-скоро имаше лек приръст на младото кравешко поколение, но това се отдаде на други фактори. Агронома от долната махала започна да се занимава с филателия, та все по-малко време му оставаше за истинските му растения, защото все ходеше по сбирки, в търсене на нови марки с цветя от всички краища на света, а доматите просто си цъфтяха и връзваха.
В селото обаче изчезнаха пчелите. Може би това се забеляза по-бързо, отколкото липсата на старата къща до овчарника.
Дупката зейнала на мястото на старата къща постепенно се запълни ― лете с вода от пороите, наесен с кал от баира зад нея, а зимата просто белееше покрита със сняг. Годините се нижеха, слънцето печеше все по-силно и накрая от дупката остана само спомен и един куп избояли трънаци и шубраци, в които освен змии и гущери, друга животинка не се мяркаше.
Върбата грохна още повече, сякаш търсеше и се опитваше да достигне последните струйки, изнемощяла вода от реката, която с всяка изминала година ставаше все по-маловодна и маловодна, докато накрая имаше вода само напролет.
Сега за всички стана ясно, че старият дъб се крепи от дувара и ако някой ден, някой речеше да го съборят, грохналата снага на дървото щеше окончателно да се предаде на силата на гравитацията.
Къщата липсваше на всички наоколо, но черешата най-много милееше за пчелите. Беше свикнала с тях и тихият звук на крилцата им. Сега нямаше кой да се върти около нея и понеже беше накрай селото, останалите насекоми рядко стигаха до нея.
Току някое бездомно куче идваше до сами края на селото, вдигаше нос да подуши въздуха, но сякаш усещаше пустотата и тегобата на това място и даже забравяше да вдигне крак, за да припикае дувара. Врътваше се и се изнизваше набегом с подвита опашка. Накрая мястото толкова опустя, че даже на змиите и гущерите им се отщя да се крият в шубраците и се изнесоха към по-слънчеви и топли места.
Чак сега всички разбраха какво е имала предвид къщата, когато им каза, че е самотна.
© SMooth Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
О!... Това смущава тишината на безличието!
-
Хубав разказ, но ме заболя...Ех, ако можеше...Но домът е дом само когато в него има обич, огън и къкреща яхния. Поздравления!
-
Мдааа... Благодаря, че прочете, Пепи!
-
Когато и кучето няма какво да залае и припикае...
Поздравления! -
Благодаря, Катя!
-
Когато го четох разказа ти се сетих за многото умиращи села и с умиращите къщи в тях. И те са като хората. Някои цял живот ги гонят, а други умират с мечтите си. А самотата като болест е плъпнала навсякъде. Има много символика в историята ти. Хареса ми.
-
Благодаря за хубавите думи Гавраил, Костадин! Тъгата се трупа, за съжаление.
Благодаря за любими! -
Страхотно,много ми хареса разказа ти DPP и наистина малко натъжава.Поздрав.
-
Хареса ми за начина по който се описва този застрашаващ социален проблем-обезлюдяването.
Поздравление! -
Благодаря, Блу!
-
Много хубав разказ, Смути!
-
Благодаря, Бри! За съжаление самотата не е само по селата, ако се огледаме можем да я видим на много места.
-
Благодаря за хубавите думи, Безжичен!
Всеки вижда толкова пластове, колкото може -
Много хубав разказ. И, според мен, има повече пластове, отколкото изглежда на пръв поглед.
-
Благодаря Ви, Жени, Ангелче, Краси, че споделихте емоцията!
За зло или може би за добро самотата се разбира само когато се усети... -
Пчелите са прави. Поздравления за разказа, Силве!
-
Смути... ще ми се да имам думи... обаче пък имам няколко сълзи...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Домът е усещане - специално и много уютно, всичко останало е само подслон!