Всичко започна с едно мило: „Ти си най-голямото ми дете” на 27 ноември 2008!!!

Тогава дори не предполагахме докъде могат да стигнат нещата. Дори не предполагахме, че може да бъдем толкова скъпи един на друг. Толкова скъпи, че забравяхме самите себе си. Или поне аз. 

В началото всичко беше толкова мило и наивно. Гледахме се и се усмихвахме. Радвахме се, ако някой от нас има щастливи моменти в семейството. Ти ми казваше, че съм те променил, когато на 8 март занесе снимка и цветя. Аз исках от теб съвет за поканата за сватбата ми. Бяхме преди всичко приятели.

Заспивахме и се будехме с усмивка. Не се притеснявахме от нищо, защото според моята теория това не беше любов, а просто влюбване. Направихме си скайп, в който да си пишем и споделяме всичко. По-късно се и любехме там. И не само там... Едно телефонно обаждане, един разговор, един поглед... И това вече беше любов. В началото на април 2009 за пръв път изрекохме „Обичам те”. Два месеца по-късно аз казах голямото ДА.

И времето течеше така - в приливи и отливи. Знаехме, че нямаме бъдеще, но знаехме, че това не се контролира. Заехме вече какво е любов. Радвахме се на минутките заедно. На всеки миг заедно, на всеки жест, на всеки допир. Телата ни се обичаха. Кожата ни!  За нас Раят беше там, където сме заедно. Независимо, че после много бързо трябваше да превключим.

И ето, че един ден с теб говорехме как трябва да спрем. Как не бива, как правим грешка. Как трябва да се върнем по обратен ред - първо скайп-а да спрем, после обажданията и после... после никой не знаеше, защото всяка дума причиняваше болка.  Решихме, че пръстчета няма да си режем сами. По-късно ти каза по-силната реплика - аз вече бях част от теб.

Но вече нямаше връщане назад, времето летеше, а всичко трябваше да приключи. Аз се измъчвах и стигах до истерия. Ти мълчеше и се затваряше в себе си. Признах ти, че това ми влияе вкъщи – и това за теб беше достатъчно. Оттам нататък за нас изходът беше ясен - няма изход! Отпускаше се за миг, но това, което ти казах, остана завинаги. Ти си много последователен и разумен човек. И никога не спря да следваш този път. Ти знаеше, че така трябва и така го правеше, независимо какво ти костваше това.  Не един път съм искала да зарежа всичко и да почна отначало живота си. Да се откажа и от теб, и от него. Но за това трябва голяма смелост! А аз не бях сигурна - ту исках да приключи, ту исках да продължа да се отдавам на теб.  Аз се съмнявах дори в себе си, обърквах се, не знаех всъщност какво искам - дали да се наслаждавам на всеки миг с теб, каквото и да ми костваше това, или да спра на мига, да поболи месеци и... да спре. Понякога се радвах, че ти се държиш така, защото това ме нараняваше още повече и аз сама себе си се убеждавах, че вече не ти пука за мен, че имаш друга любов, че си намерил покой някъде другаде. Убеждавах се, че не ме желаеш, че не се и сещаш за мен.

 И тогава казвах – искам, трябва и ще бъде!!! Тук ще ми кажеш, че не искаш да ти обяснявам. Но аз обяснявам на себе си. Объркана съм. Не знам какво да правя! Страхувам се да ти призная много неща, защото знам, че не искаш да ги чуеш. И по-важното – не трябва. Останах с половин душа. И взех решение, което казах на глас - но  ми е много трудно да осъществя. Да бъда сама и.... някой ден да имам човече, което да обичам повече от всичко. Снощи нямах сили да ти го призная (точно затова почнах да пиша днес)! Но не предстои, както ти каза! Искам го – но не предстои! Този момент няма да дойде скоро – това го знам, защото... защото не съм Дева Мария. Аз... не искам с друг! И по-лошото - не мога. Меря и следя – и правя нещата по два пъти месечно. Но не е същото – душата ми е другаде. Няма ги оргазмите! Няма го човека! Няма я кожата! Няма ги очите! И няма да ги има!

Пък и пия хапчета – без тях няма да преживея и един ден - но това пречи на малката душичка... Не искам да тормозя теб!И се опитвам, вярвай ми! Но не успявам! Понякога пия хапчета по-късно и това ми влияе веднага - звъня, изстернича, плача! А написаното отгоре е по важно. Искам го, за да имам утеха! За да спра да те тормозя! Защото трябва да знам къде ми е мястото! Взех и други решения, за които няма да пиша. Но знай, че ще направя всичко възможно да не се тормозиш ти! Ясно е, че аз имам някаква лудост! Но ти трябва да си добре! Ти поне имаш на какво да се радваш! Има за какво да живееш!  

Не се променяй, мише! Не се променяй! Аз един ден ще порасна и ще се осъзная! Ти ме научи на много неща и аз имам цял живот на разположение, за да ги възприема. Цял живот – независимо колко дълъг ще е той! Умирам при мисълта, че можеш да имаш нужда от друга. Но това е животът! Трябва да приема всичко, което ми поднася! Знам, че теб може да те обикне всеки! Или поне всеки, който те познава колкото мен! Ах, колко ми липсваш! Ти ми даваше сили за всичко!

Спирам! Няма сили да пиша повече! Както винаги и сега налагам сама на себе си правила!

Обичкам те, мое момче!

29 юли 2010