31.10.2009 г., 12:33 ч.

Обещание ябълков цвят 

  Проза » Разкази
704 0 3
7 мин за четене

     Лондон, есента на 1888 година. Публичен дом в Актън, западната част. Смрачава се. Градският разсилен мъкне стълба и пали газовите фенери. Зловещи сенки протягат ръце откъм ъглите на сградите и топлят длани на светлината. Спуска се противна мъгла. Преминава файтон, вътре гуляят. Чуват се крясъци, смехове. Копитата отекват по каменната настилка и возилото изчезва като привидение към Хот Фопъл.
     Вечерта се кани да полегне между тесните улички на задрямващия град. Глухо отеква вой на псе, някой ругае. Откъм Темза вони на развалена риба, носят се пиянски песни от кръчмите по крайбрежието. Обичайните шумове, оповестяващи края на деня и началото на нощните удоволствия.
     В салона е осветено и уютно. Мадам ме посреща с неприкрито задоволство и ме повежда по стълбите за горния етаж. Във вестибюла някой измъчва раздрънкано пиано, група търговци от Съсекс хвърляха зарове, препирайки се шумно.
     Закръглената французойка, облечена в черна рокля на пайети, крачи, полюлявайки сластно хълбоци пред мен. Червената пътека преминава по дълъг коридор, от двете страни, на който са разположени стаи. В дъното на коридора е офисът на Мадам, или както я наричаме, Маман.
     Тук съм на особена почит. Следвам медицина. Покрай заниманията в моргата научих в детайли човешкото тяло и рисувах за удоволствие. Рисувах тела. Впоследствие разбрах, че имам талант, и от хоби, рисуването ми се превърна в допълнителен доход, който за беден студент като мен не беше малко. Маман ме помоли да ù нарисувам портрет, който сега приветстваше посетителите от стената срещу входа.
     Красива жена бе тя, въпреки петдесетте си години. Преминала през всичките сфери на неблагодарния си занаят, впоследствие омъжена за съдържателя на дома. След кончината му поема в свои ръце бизнеса. Едно от малкото чисти заведения от подобен род, с добра репутация. При нея бяха подбрани не само момичетата, но и клиентите. Тук отсядаха само почтени и известни джентълмени от цялото кралство. Аз бях един от малцината посетители, който рядко имаше повече от лира в скъсания си джоб.
     - Как си, Питър — погледна ме Маман над дима от цигарето си. Очите ù закачливо ме наблюдават, забавлява се искрено.
     След завършването на портрета, който много ù хареса, странно приятелство се завърза между нас. Предразполагаше ме към откровение нейната вътрешна доброта, умението ù да изслушва и разговаря с мен. Въпреки покварата, сред която бе принудена да живее, въпреки непрекъснатия наплив от знатни гости, ухажвана и тачена, не бе забравила и годините, в които е продавала тялото си, за да оцелее. Бе запазила човещината в себе си.
     За мен знаеше, че съм имигрант, студент, живеещ в общежитията в Мери Хаос, заработващ с креда и четка някое пени към мизерната си стипендия. Знаеше, че съм девствен. Смя се с глас, нея вечер, през сълзи, а мен ми се искаше да потъна под килима от срам и неудобство. Едрите ù гърди подскачаха вълнуващо пред очите ми, гласът ù кънтеше в коридора, заотваряха се врати, любопитни глави се подаваха иззад тях…
     — Питър, момчето ми, твоят проблем може бързо да се разреши. И то сега. Тук — кимна към масата в ъгъла. — Просто си избери. Или искаш аз да ти избера.
     Подавайки ми ръка, тя се опита да ме поведе към десетте момичета, насядали в кръг, смеейки се весело и безгрижно в очакване на клиенти. Издърпах се, лицето ми пламна, забих очи в земята и не смеех да мръдна. Разбрала конфузната ситуация, в която бях попаднал, тя ме придърпа в прегръдка и ми зашепна:
     — Да, да, разбрах те. Спокойно, ще се погрижа за теб. Дискретно.
     Скоро дойде Сюзън, красавицата на заведението. Понякога Маман я оставяше за заместник, когато отсъстваше. Беше малко над трийсетте, не особено висока, с интелигентни черти и палаво носле. Сините ù очи се засмиваха още при скръцването на вратата, винаги приветлива и мила. Често съм си мислил, че не ù е мястото тук, но това бяха мои мисли, а и не можех да си представя какво щеше да е тук, без нея.
     Сюзън ме погледна:
     - Питър, ще дойдеш ли до стаята ми. Струва ми се, че има плъх. Толкова се страхувам.
     Станах, без да се замисля и я последвах.
     Никой не разбра онази нощ, че станах мъж. И никога след това, през годините, не бях любен така от жена. Толкова чувствена и всеотдайна бе любовта ù, че на минутата забравих страховете си. Отпуснах се в ръцете ù, носех се на върха на насладата, бях щастлив, без да осъзнавам по онова време истинската стойност на тази дума. Отмалели се отпускахме в леглото, тя палеше цигара и ми разказваше за Кройдън, откъдето произхождаше, за слънчевите градини на Графство Съри, в които ябълките виреят целогодишно.
     - Ще те заведа някой ден там! —  обеща ми усмихната.
     Разказваше с болка и за вечно пияния си баща, който я изнасилвал от девет годишна, за майка си, перачка в Актън, „острова на сапунената пяна“ както го наричаха, за малката си сестра Лиз, заради която бе убила перверзника, заварвайки го една нощ надвесен над леглото ù. Хвърлили трупа му в Темза, а когато след три дни изплувал на осем мили по поречието, никой не се усъмнил, че Джон Крю е убит в пиянски скандал. Разследването било протоколно и завършило с подпис на близките при разпознаването. Никой, освен двете сестри, не разбрал, майката си отдъхнала от ужасния си съпруг, а тя се махнала, за да дири прехрана. Срещнала се с Маман, която откликнала с голямото си сърце и я наела. Приела работата без особена охота, но с течение на времето нещата се променили, изисканите клиенти на Мадам не създавали проблеми и така свикнала.
     Прекъсвах тъжния ù разказ, вземайки я в обятията си. Любехме се в онази нощ, аз с неумението на начинаещия, тя с всичката всеотдайност на любеща жена. Има жени, родени за любов. Всяка жена се стреми да получи, но не всяка умее да дава, без да иска нищо в замяна. Такава беше Сюзън. Раздаваше се без остатък, изцеждаше всичката енергия от тялото си, даряваше ме с ласки не само с умението, добито от професията ù, но и със сърце. Никога не бях си представял кръщенето си по този начин.
     Беше весела в оная нощ. Смееше се постоянно, смехът ù звънеше в стъкления полилей на тавана, препускаше като необяздено жребче из стаята, после се гмуркаше при нас, в леглото. Разпиляваше коси над лицето ми, които ухаеха на ябълков цвят от градините в Кройдън, милваше ме с устни, бяха меки и чувствени, топлеше ме с тяло, чувствах горещата ù кръв по кожата си, палеше ме с поглед, влюбвах се, потъвах в очите ù, исках да остана там, притисках я до себе си, боейки се от мига раздяла, който неминуемо щеше да настъпи…

Това беше преди месец. През изминалото време продължих да се срещам със Сюзън, но престанах да ходя в дома. Бях толкова влюбен, че не можех да си представя да я видя в прегръдките на друг. Срещахме се в квартирата на приятел. Говорехме дълго. Всяка нощ. Умолявах я да се съберем, да заживеем заедно. Тя много искаше. Така ми казваше. Но трябваше да събере пари, за да помогне на малката Лиз за образованието ù. А друго не умееше. Можеше единствено да дава любов. Бях сърдит. Бях бесен. Изгаряше ме ревност, мразех я от ревност. Идваше ми да я убия от ревност. Исках да я прогоня, за да не направя някоя глупост, но падах измалял в обятията ù. За да забравя. До сутринта. И да помня до другата вечер, в която всичко започваше пак от начало.
     Днес трябваше да се срещнем отново. Снощи не се видяхме, защото трябваше да се отбие при семейството си. Закъсняваше. Трябваше да е тук към десет сутринта, но закъсняваше. Зъзнех сам в студената квартира, макар че печката бумтеше от обяд. Облякох се. В пъба отсреща поръчах чаша чай. На бара седеше червендалест ирландец и пееше. Пееше за любов и пролет. От джоба му изпадна вестник. Подадох му го. Неволно погледът ми се спря на заглавието на първа страница: „Изкормвачът взе поредната си жертва“
     Нещо стегна сърцето ми. Опитах се да си поема дъх, но пропитият с тютюнев дим и алкохолни изпарения въздух ме блъсна в гърдите, като огромен метален чук. Ушите ми писнаха от напрежение, повдигна ми се, изскочих обезумял на улицата.
     Валеше. Валеше най-прекрасният ябълков цвят, който някога съм виждал, напомняйки ми за едно обещание.
     Небето се бе побъркало!
       Аз се бях побъркал!
     Светът се бе побъркал!
     Протегнах ръка. В дланта ми полегна красив, нежен полъх, от слънчевите градини на Графство Съри, поколеба се за миг и преди да се разтвори, като червена сълза се процеди през пръстите ми.

     И тогава, в тоя момент разбрах, че от мен си е отишло нещо, което никога повече няма да се върне.

*   *    *

© Румен Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Пишеш хубаво!
    Да даваш любов,без да искаш в замяна,е като завет за вечност...
  • Превратностите на необяснимото, което наричаме "Съдба". Те добиват други, различни от шаблонните, очертания, когато ги погледнем от страни, пресъздадени от човек, който владее читателя си с красотата на словото. Комплименти за пореден, но не последен път, Румен!
  • Много добър разказ!!!
    Отново съм доволна!
    И благодаря!
Предложения
: ??:??