- Не давам обещания. - отсече той строго, палейки димерията си. Издиша гъстия дим в лицето ми. Закашлях се.
- Но защо? - попитах.
- Отнемат ти всичко и последствията след тях са необратими.

Веднъж дадох обещание. Че ще защитя скъп човек. 
Опитах, но резултата беше същия. 
Мина се година. Две. Пет. Шест. Седем. Годините станаха дванадесет. Живота ми отмина, бягайки от врагове и от всеки професионален наемник, дошъл за главата ми. Тогава нямаше огнестрелни оръжия. Съвсем не, но имаше по-страшни оръжия и от тях. Например да заловят твой близък. Това беше по-жестоко от пробождането на меч с двойно острие или от ударите на бодлив отровен камшик, която сваля кожа ти... - отвърна, правейки пауза. Направи три последователни дръпки, стана и се облегна на перваза с лице към мен. Изчаквах го. Не казах нищо. - Изпратиха ми писмо, в което пишеше час и място на срещата. Моят живот срещу нейния. Не се замислих. Знаех, че е капан, но бях взел решение. На следващият ден отидох на мястото, на което ми казаха да се срещнем. Тя беше с тях. Вързана с вериги около шията и на ръцете и превръзка на очите. Видях раните по тялото й и ме обвзе гняв. Бяха трима наемници заедно с този, който искаше главата ми. Щом я пуснаха, я взех в обятията си и я уверих, че всичко ще бъде наред. Казах й, че съжалявам. Докато я държах, погледнах надолу и видях ръцете си. Бяха покрити с кръв. Очите ми се разшириха. Видях прободна рана на гърба й, минаваща през гръдта. Последното нещо, което ми каза, беше, да не се обвинявам. Издъхна в ръцете ми. Положих тялото й на земята и ми причерня. Погледнах тримата главорези, които се усмихваха, заедно с онзи... стана бързо. Когато се опомних, видях обезобразените им трупове и кръвта по земята.
Отнесох тялото й в гората където живеех и й направих погребална клада. Гледах как тялото й изгаря в пламъците и осъзнах, че обещанията могат само да нараняват. Изпълват те с вина и с гняв. От онзи ден нататък, си казах, че това няма да се повтори. - разказа той.
- Съжалявам за това, което ти се е случило. - отговорих, навеждайки глава. Той допуши димерията и я хвърли през терасата. - Погледни ме. - рече. - Знаеш ли, вече дори не си спомням лицето й, но лицата на тези, които й го причиниха не напуснаха съзнанието ми. Съветвам те за напред - не давай обещания, за които ще заплатиш с цената на нечий живот. Или с твоя собствен. Обещанията не убиват, убива те острието на меча щом мине през нечия гръд...