Беше средата на ноември и рано се смрачаваше. Вървях по тихата уличка недалече от Софийския  университет с ръце в джобовете на бежовото ми яке и се чудех каква ли изненада ще ми донесе следващия ден. Утре изтичаше  срочният ми дговор с индийската фирма за компютърни игри – дали щяха да го продължат и да ми вдигнат  заплатата или пък да ме натирят на трудовата борса. Аз съм на двадесет и шест години, ще се справя с всичко.

          Квартирата ми бе на следващата пряка. Не подозирах, че изненада вече ме чака дори не зад, а на самия ъгъл. Тъкмо да завия, крачейки с наведена глава и в сумрака видях материализирани не един, а цели три знака на съдбата – на земята пред мен кротичко си лежаха две двадесетолевки, а насреща ми спря красиво русокосо момиче. И то се бе вторачило в банкнотите. Двамата едновременно се наведохме, всеки си взе по една и се изправихме усмихнати. Подадох ѝ  ръка и тя протегна своята.

          -  Ева – каза новата ми позната.

           На върха на езика ми бе да изрека „Адам“, но овреме се спрях, харесах я и не исках да започвам с лъжа.

           -  Никола – представих се аз.

           Психолозите обясняват, че след първите шест секунди знаем дали човекът срещу нас ни харесва или не. Грешат. Нужна ми бе само една секунда, за да разбера, че вече съм влюбен в момичето. То бе русо, синеоко и красиво, точно по моя вкус. Аз съм мургав и тъмноок.

         - Де да бяха петдесетолевки – със съжаление въздъхна Ева.

         - И така е добре. Искаш ли да се почерпим в пицарията отсреща?

          - Бива – съгласи се тя.

            В заведението бе топло и уютно, клиентите бяха предимно студенти. Успяхме да намерим свободна маса, седнахме и си поръчахме пица „Неаполитана“. Хапвахме, слушахме песента на Пепино Галиарди „Un amore grande”  и аз усещах, че „има химия между нас“. Разбрах, че Ева е от малко добруджанско селце и следва китайска филология, четвърти курс.

         - Трудно е, но е интересно – каза тя.

         - Чудесно, има хляб в това. Китайците реанимират „пътя на коприната“ и тук

със сигурност ще си намериш работа.

          - Че защо ми е тук,аз мечтая да отида на изток, сега там се случват важните неща.

            Не  исках да споря. Тя имаше среща с приятелки и след половин час си тръгна. Все пак съм доволен, нали казват по-добре пет процента от нещо, отколкото сто процента от нищо. Важното бе,  че  си уговорихме среща за утре пред скулпторите на площад „Славейков“.

             На другата вечер бях на уреченото място петнадесет минути по-рано. Жал ми беше да гледам как горкият Пенчо унило бе сплел ръце като за молитва – вандали бяха откраднали бастуна му.

             Ева дойде навреме, прегърнах я през раменете и отидохме в близкия шикозен ресторант – подновили ми бяха договора и намислих да празнуваме с по пържола и чаша вино, а следващата седмица като вземех новата по-висока заплата, щях да съм по-щедър. Оставихме якетата на гардероб. Ева бе ослепителна в елегантния си син костюм, русата коса обрамчваше  красивото лице, сребърни обеци украсяваха нежните Ѝ  ушенца. Гледах я като омагьосан, когато нечий глас до мен каза:

          - Здравей, Никола. Как си?

           Обърнах се и видях Стефан Симеонов, бивш съученик на рано починалия ми баща. Петдесетгодишен, строен, засмян и чаровен. Ръкувахме се и аз го запознах с новата ми приятелка.

           - Заповядайте при мен – покани ни той – запазил съм маса. Искам да ви почерпя,

днес спечелих още един търг.

Седнахме.

- С какво се занимавате? – попита го Ева.

            С логистика. Имам транспортна фирма, пункт за годишни технически прегледи и автошкола за шофьори. Искате ли да ви уредя безплатен курс?

             Разбира се, че тя искаше. Дойде сервитьорът и Стефан поръча изискани ястия и две бутилки скъпо френско червено вино. Щом Симеонов научи, че Ева следва китаистика, веднага предложи:

              След десет дни заминавам по работа за Сингапур. Много е екзотично и знаете ли, че там говорят предимно китайски мандарин, кантонския диалект – по-рядко. Желаете ли да дойдете на мои разноски за две седмици и да ми превеждате?

               Разбира се, че тя желаеше.  Аз, така да се каже, стоях в миманса и вътрешно беснеех. Той бе доста по-голям от нея, обаче много по-богат от мен.

              След разкошната вечеря дойде сервитьорът и деликатно остави сметката. Бизнесменът плати с купчина банкноти от петдесет лева. Щом излязохме от ресторанта Стефан ни качи в луксозната си кола и тъй като аз живеех наблизо остави първо мен, а след това двамата заминаха към нейната квартира. На по-следващия ден Ѝ позвъних по телефона, тя ми каза, че вечерта не е свободна, на следващия – пак била заета. На третия ден Ева троснато ми рече:

              - Никола, свястно момче си и си симпатяга, но ти не разбра ли, че аз обичам Пенчо – и ми затвори.

                Едва не изпуснах телефона от изненада. Вече подозирах, че е хвърлила въдицата към Симеонов, но кой пък беше този Пенчо?  За да го назовава, значи го познавах. Не се сещах за никого с това име освен поета, до чиято скулптора се срещнахме. Замислих се. Изведнъж все едно светкавица озари тъмата в глупавата ми глава. Ама разбира се...

              Пред взора ми изплува масата в ресторанта и купчината банкноти върху нея с лика на Пенчо Славейков, спомних си и репликата, когато се запознахме: „Де да бяха петдесетолевки“. Този Пенчо обичаше тя! Още тогава трябваше да ми светне червената лампичка, че момичето е „златотърсачка“, стана ми наясно, че химията между нас беше отстъпила място на математиката. Сърцето ме заболя, но каквато и да бе тя, аз я обичах. Знаех, че Симеонов е коцкар, ще се възползва от нея и ще я захвърли, щом срещне нещо по-младо и по-русо. Не исках Ева да пострада, а и аз не бях човек, който оставя магарето си в калта.

                Вечерта в къщи седнах пред лаптопа и хакнах фирмения компютър на Симеонов, направих му пълна десекция. Чувал бях, че Стефан е мошеник и се уверих, че води двойно счетоводство, прави фиктивни годишни прегледи на коли и издава данни за уж завършили шофьорски курсове на лица, които бяха в чужбина. Систематизирах данните и ги изпратих в НАП. Знаех си, че към мен води следа, че е възможно да ми лепнат до осем, а ако променяха закона и до петнадесет години, но както казват – сам решавам, сам греша, сам плащам. За нея бях готов на всичко, не можех да позволя да Ѝ разбие живота Чичко Паричко.

                 Надявах се за оставащата една седмица данъчните да реагират, а и да са по-снизходителни към мен. После щях пак да звънна на Ева, може пък още да имам шанс, та нали тя каза, че съм симпатяга...