ОБИЧАМ ТЕ... АЗ - ПОВЕЧЕ

(СТЪЛБИТЕ)

Не беше като останалите жени. Сигурно затова Господ я бе наказал...

Мона лежеше, гледаше олющения таван на болничната си стая, а очите й виждаха съвсем друго - усилията, трепетите, радостта...

За 35-те си години тя не даваше точния им размер нито физически, нито психически. Поддържаше се с търпението на тибетски монах, с вещината на специалист и с желанието да вижда възхита в погледа на мъжа си. Макар че знаеше, че той я боготвореше. "Мона, Мона, моята икона." - нашепваше тихичко той и я придърпваше за нежна прегръдка. В ръцете му времето спираше, дъхът й добиваше вкус на карамелени бонбони - от дълбокото разтопяване на захарния памук на обичта му.

Късно го срещна. Късно - по хорските стандарти. И пак по тях тя беше не просто в Балзакова възраст, а във възрастта на спускането, на предела, на неуспеха да бъде майка.

- Стара мома си остана - съжалително гъгнеше баба й.

Мона всеки път отговаряше, запазвайки дълбоко спокойствие.

- Бабче, имам мъж, все едно не знаеш.

- А-а-а - клатеше глава старата. - Щом не си се венчала, в грях живееш.

Мона махваше с ръка и спираше да я слуша. Какво разбираше една богобоязлива старица, за която ако нямаш деца на 20, си увехнало мушкато - няма лъч, няма поливане, гибел...

Мона срещна мъжа си на стълбите. Буквално го смаза, падайки върху му с тежестта си и с тази на куфарите, които носеше. В тях бе остатъка от последната й квартира и връзка. А заедно връхлетяха на любовта на живота й. Такъв го виждаше и усещаше - беше нейният мъж, съпруг без пръстен, приятел, близък... Всичко.

За кратко време разбра, че точно от него иска дете. Не я разстрои дори иронията на приятелките й: "Монче, ама то сега... вече не става. Гледай си живота. И без деца може."

Не я отказаха и месеците безплодни опити, които като прераснаха в години, си играеха на въже с нервите й - с всяка следваща го опъваха все повече и играта ставаше още по-луда.

В клиниката по стерилитет ги посрещнаха мило, с отворени обятия. Мона не трепваше при безконечните изследвания и успокоителните думи. Това беше работата на лекарите, взимаха добри пари, трябваше да дадат и от себе си онова, което професионално касаеше пациента. Мона не искаше вербална надежда. Искаше да я види тестова, после пулсираща на монитора.

- Мона, хайде ела! - мъжът й винаги я чакаше да си легнат заедно. Имаха и ритуал - един срещу друг, завити до уши, със сплетени ръце и блестящи погледи. Така стояха винаги, няколко насищащи с обич минути, после казваха:

- Обичам те.

- Аз - повече.

И нямаше значение кой ще каже първи "Обичам те". И двамата обичаха другия повече... И искаха да имат дете, което принципно би било нормалния апогей на една връзка. Принципно.

Мона гледаше тавана и мислеше за деня, в който направи теста. Бяха си дали месец почивка от клиниката и от лекарите. Това беше официалната версия. Всъщност и двамата бяха потънали в заеми, мъжът й работеше на 2 места, а тя продаде 5-те си златни пръстена и колието, останали от майка й. Сигурна беше, че тя гледа отгоре и не се сърди за кощунството. Така би го определила баба й, ако знаеше. Но имаше ли нужда от подробности? За старата жена Мона беше с провален живот. При последния им разговор й проплака:

- Моне, магия имаш сигур. Не случи у тоя живот, чедо. Немаш ни дете, ни другар.

Мъжът й не го пишеше никъде. Дори и при редките им посещения заедно, бабата гледаше косо, сякаш дяволът е на прага й и ще запали покъщнината.

Но когато видя 2-те чертички, първо на зачеркналата я от късмета баба се обади.

- Бабче - преглъщаше трудно от емоционално рукналите сълзи. - Ще имам дете, бременна съм!

Баба й се разплака на другия край на слушалката и се обърна към Господ, благодарейки за чудото.

Мона гледаше теста с очите на разпукнала се цветна пъпка през зимата. За целия свят беше Неподходяща, с Минала давност, Безсмислена, Рискова, Луда... Но за нея това бе въжената стълба към рая.

Вечерта с мъжа си отново лежаха един срещу друг със стиснати, треперещи ръце.

- Обичам те.

- Аз - повече.

- И теб... - с дрезгав страх и радост каза той и сложи длан на корема й.

Месеците минаваха, Мона се разхубавяваше, лекарите й казваха, че всичко е наред. И двамата не бяха суеверни и съобщиха на познати каква радост очакват.

На баща си се обади след размисъл. Той отдавна живееше сам, деспот и алкохолик... Чудеше се на майка си как понасяше вечните ругатни и побоища. Мона се опъна един-единствен път срещу него и лежа няколко дни в болница. Бяха казали, че е паднала по стълбите...

Майка й изтля бързо. Мона не плака много, знаеше, че е по-добре там, където и да беше това.

Баща й тормозеше и баба й. Но може би женицата го отрезвяваше с крехката си полуживост и прегърбената си сянка.

- Ало, Мона е.

- Кой? - изкашля се душащ се глас отсреща.

- Дъщеря ти - потръпна тя. Мразеше да се определя така, но само с представянето си можеше да проясни съзнанието му.

- Какво искаш?

- Нищо. Само да ти кажа, че ще ставаш дядо.

- А-а-ааа - провлачи се изненадата. - Значи не си ялова.

Мона затвори. Нямаше думи и хора, които да я разстроят. Тя щеше да бъде мама, щеше да е най-добрата такава.

Майка й бе фина, тиха и мила жена. Грижите за Мона бяха първостепенни, целенасочени и много нежни. Правеше опити да не се разбира навън какъв тиранин е съпругът й. За ония години разводът е бил еквивалент на срам и тя тихо прибираше мъката и неволите вътре в себе си. Очите й се оживяваха за дъщеря й.

Мона си спомни как свари майка си подпухнала от плач. На фона на слабите лампи в кухнята беше толкова малка.

Тя прибра набързо някакви листа. В последствие стана ясно, че са били изследванията, доказващи рака й.

- Моне - опита се да се усмихне жената.

-  Мамо, какво ти е, мамичко? - прегърна я.

- Моне, някой ден като решиш да създаваш семейство, не се страхувай от големи крачки и големи рискове. Бъди смела.

- Добре, мамо. - Залюля се в ръцете й, а думите й останаха като завет.

Качваше все по-трудно стълбите. Остана още месец време, с мъжа й бяха купили розови дрешки. За момиченце.

Отнесе се в мислите си за топлината, с която ще облече детенцето си и изтръпна като видя вратата на апартамента отворена. Влезе и се огледа.Чу шум в хола и разпозна през полуотворената врата силуета на баща си.

- Какво правиш тук? - гневът й изля червено на лицето й.

- А, ето я, с мойто внуче! - Заклатушка се с изкривена усмивка към нея.

- Какво правиш тук? - повторението беше треперещо и готово да се разплаче от яд.

- Е, какво, какво. Имаш пари да забременееш, а пари за баща си нямаш ли, а?

- Махни се от дома ми, пиян си.

Мъжът се подпираше на стената и се движеше трудно. Миришеше на прокиснало и на долнопробен алкохол.

- И ти си като майка ти, не се интересуваш от мене. Метнала си се на нея - пачавра... Тоя с тебе ще те зареже заради по-млада и ще си останеш с копеленцето си... - Задави се в смеха си. Лицето му лилавееше и бе подуто като при алергичен шок.

- Нямаш нищо за баща си, а? Ще си ида тогава. - Хриптейки, стигна до холната гарнитура, подпираше се, оставяйки потни следи с дланите си.

Мона го доближи и хвана за ръката.

- Върви си, моля те! - Момиченцето в нея събра смелостта като в оная вечер, когато линейката пристигна много бързо, а шушукането я накара да помисли, че е станало нещо скришно.

Сега заведе баща си до вратата, доближи стълбите и спря.

- Не мога да слизам с теб, трудно ми е - гласът й беше по-уверен.

- Няма да се погрижиш за мене, а аз... аз съм те отгледал - олюля се на площадката пияният мъж с кръвясали и мътни очи, като мръсна локва. Залитна назад и хвана Мона за ръката. Повлече я...

Още по пътя разбра, че е наказана. За последно сигурно... Чу майка си: "Бъди смела, Моне".

Гледаше тавана, не плачеше, не мислеше, не искаше. Жените не бяха като нея или тя не беше като тях. Те имаха деца, тя имаше съдба на Празно тяло. Баща й така и не разбра какво е станало. Баба й от притеснение получи инфаркт. Искаше да я види и да й каже: "Бабче, как да разваля магията... не мога повече..."

Хората искат луксозен живот, успехи, кариери. Тя искаше само да е щастлива с мъжа си и детето си. Да живее спокойно, да има дом, който не познава сълзи, терор, късни извинения...

Животът бил това, което си направиш. Но за Мона бе това, което съхраниш. Извади огледалото от шкафчето. Гледаше я едно напукано отражение, дошло като сянка...

В стаята влезе мъжът й. Зачервените му очи бяха изпратили чудото. Той легна до нея на ръба на леглото, погали косата й, хвана ръцете й, обви ги с длани, сякаш пазеше крехко птиче от хищник...

- Обичам те..

- Аз - повече...