5.05.2009 г., 23:25 ч.

Обирът 1 

  Проза » Разкази
706 0 0
4 мин за четене

Обстоятелствата се стекоха така, че Мартин остана вкъщи по празниците. По-точно в къщата на родителите си. Беше хванал някаква настинка, която въпреки че не беше кой знае колко тежка, му създаваше доста неприятности. Дори мисълта, че не страда от свински грип, не го караше да се чувства по-добре. Беше имал такива прекрасни планове за почивните дни, а сега всичко отиваше по дяволите. Разбира се, тази нищо и никаква настинка не беше единствената причина за личната трагедия на Мартин. Главната неприятност се състоеше в това, че родителите му заминаха за Гърция и го оставиха да се грижи за кучето и фикусите. „Тъй и тъй си болничък, Мартинчо, стой си тук и се лекувай.” – казаха те и отпрашиха.  Нямаше мърдане. На всичкото отгоре в София не бе останал никой от приятелите му. Очертаваше се нечовешка скука.

  През първия ден Мартин лежа, чете книга и гледа телевизия. На следващия той предприе същите мероприятия, само че в обратен ред. Щом стана девет часа, той отлющи две бързи ракии и си легна. Опита се да заспи бързо и успя.

  Събуди се посред нощ и се опули в часовника. Два часа. Изненада се. Обикновено не се будеше посред нощ, за да пикае. Може би все пак  трябваше да отиде до тоалетната. Да, обаче не му се ходеше. Зачуди се какво го беше събудило. Дали пък не съм на път да се превърна в невротик?

  Мартин протегна ръка, канейки се да щракне ключа на лампата, когато чу някакъв странен шум. Идваше от горния етаж. Първо си помисли, че в къщата са се завъдили мишки, но след това прецени, че тази мисъл е абсурдна. Къщата на родителите му беше съвсем нова, а и звукът приличаше на нещо друго. Приличаше на приглушени стъпки.

  Сърцето му започна да препуска, а по челото му изби студена пот. Какво трябва да направя сега? Ама, разбира се, трябва да се обадя в полицията. Той посегна към мобилния си телефон, който трябваше да лежи на шкафчето до леглото. Само че не беше там. Той изпсува тихичко и започна трескаво да мисли. Къде съм зарязал телефона си? След около минута той се сети. Беше забравил телефона си в кабинета на горния етаж. Баща му му се беше обадил вчера и го беше помолил да му продиктува телефона на някакъв негов познат. А къде е крадецът в момента? Като се има предвид откъде идваше шумът, вероятно точно там – в кабинета. Мамка му.

  В този момент Мартин си припомни какво беше казала майка му преди няколко месеца: „Защо ни е стационарен телефон, когато вече всички използват мобилни”. Ами лаптопа? Той е тук, на масичката. И какво? Да намеря имейла на някое полицейско управление и да им пиша, че ме обират? Тъпо. По-добре да изчакам крадецът да си свърши работата и да си отиде по живо, по здраво. Ами че той може да е въоръжен. Аз не съм герой. А ако се развикам? Тогава той сигурно ще избяга.

  След няколко минути ослушване, Мартин се убеди, че крадецът е само един. Той усети, че в него се надига агресия. Мога да се справя с него, ще го изненадам.

  Мартин тихичко се промъкна до съседната стая и оттам взе един масивен крак от маса. Майсторите още миналата седмица трябваше да са сглобили масата, но нещо се бяха замотали. Още по-хубаво.

  Мартин започна да се изкачва по стълбите, като често спираше и се ослуша. Когато стигна до горната площадка, видя проблясване на фенерче. След малко забеляза и самия крадец. Беше нисичък и доста слаб. Носеше черно кожено яке, дънки и маратонки. Изглеждаше напълно погълнат в работата си – претърсваше чекмеджетата на бюрото. Може би изобщо не предполагаше, че в къщата има някой. В този момент Мартин забеляза, че върху лицето на крадеца има черна маска. Все пак се страхуваш да не те видят, мръснико. Ще те пипна.

  Мартин се промъкна зад гърба на крадеца и замахна. В последния момент реши да не го удря по главата, за да не го убие. Уцели го в бедрото, странично, малко над коляното. Онзи изпищя и се стовари на пода като чувал с картофи. Фенерчето му се изтъркаля встрани. Гърчеше се, стиснал с две ръце бедрото си и скимтеше като малко кученце.

  – Пипнах те, мръснико! – изкрещя Мартин и отиде да светне лампата. – Не мърдай оттук или ще ти счупя главата.

  Крадецът се изви настрани и започна да хълца. През дупките на маската се виждаха затворени клепачи и потрепващи мигли.

  – Свали си маската! Веднага! – Онзи обаче само изсъска.

  – Чу ме какво казах. Или искаш пак да те прасна?

  Крадецът вдигна треперещата си ръка и бавно свали маската. Беше жена. На не повече от двайсет и пет години. Имаше тъмно руса, вързана на опашка коса и миловидни, закръглени по детски бузи. Насълзените ù сини очи бяха изпълнени с болка.

  – Защо ме удари? – простена тя и прехапа устни.

  Мартин изсумтя и започна да пристъпва от крак на крак. Чувстваше се страшно притеснен и изнервен. Искаше му се да потъне вдън земята. След малко се окопити и каза сепнато:

  – Ти крадеш. Какво очакваш? С рози ли да те посрещна?

  – Аз не съм крадла... – каза възмутено тя. – Не съвсем.

© Хийл Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??