– Какво означава  “не съвсем”, по дяволите? Мислиш ме за идиот ли? –  извика Мартин.

  Тя не отговори, само сбърчи челото си и примижа. Продължаваше да притиска с ръце удареното място.

  – Чу ли ме какво те попитах? – каза рязко Мартин.

  Жената го изгледа злобно, а след това просъска:

  – Принудиха ме да го направя. Нямах друг избор.

  – Какво да направиш?

  – Онези хора... искат някакъв диск. Нещо заснето с видеокамера.

  – Защо ли те разпитвам изобщо. Това не е моя работа – каза Мартин, след като забеляза мобилния си телефон. Взе го и започна да набира номера на полицията.

  – Какво правиш? – попита плахо жената и се надигна на лакти. Мартин не я изпускаше от погледа си. Чудеше се дали тя не носи оръжие.

  – Какво правя ли? Странен въпрос. Ами обаждам се в полицията, разбира се.

  – Не! – изкрещя тя и протегна умолително ръка. В очите ú се четеше ужас. – Не го прави, моля те!

  Мартин се поколеба.

  – А какво да правя, да те пусна да си ходиш ли? Ти май за голям глупак ме мислиш.

  – Чакай! Нека да ти обясня. След това прави каквото искаш. Убий ме, ако искаш.

  – Още малко и ще се разчувствам – каза той и остави телефона си настрана. – Давай! Слушам те.

  – Благодаря!

  – Не носиш оръжие, нали?

  Жената го изгледа учудено.

  – Не, разбира се. Провери, ако искаш. Приличам ли на...

  – Разказвай! – каза Мартин и махна небрежно с ръка.

  – Баща ти е адвокат, нали?

  – Да.

  – Е, някой от клиентите му му е дал този запис да го съхранява. Онези хора искат да го намеря и да им го дам. Това е всичко.

  – Кои са “онези хора”? – попита Мартин.

  – Не ги познавам.

  – И защо се съгласи? Пари ли ти обещаха?

  – О не, разбира се . Нали ти казах, че ме принудиха.

  – Как?

  – Брат ми е... наркоман. Купува си от тях наркотици. Казаха ми, че ще му продадат лошокачествена стока, която ще го убие.

  – И ти им вярваш?

  – Да. Поразпитах тук – там и разбрах, че с тях шега не бива.

  – А защо не предупредиш брат си?

  – Не съм го виждала от месеци. Обадих му се по телефона , но той не взе думите ми на сериозно. Изсмя ми се. Не сме в добри отношения от години. Дори не знам къде живее.

  – Защо са решили, че можеш да се справиш с тази работа?

  – Преди години се занимавах с алпинизъм. Сигурно тъпият ми брат им е казал.

  – Ти как влезе в къщата?

  – През терасата. Преметнах едно въже. Не беше чак толкова трудно. Само че очаквах къщата да е празна. Онези мръсници ми казаха, че няма да има никой.

  – О, съжалявам, че съм те разочаровал – каза иронично Мартин.

  Жената въздъхна тежко и отпусна главата си на пода. Лицето й беше бледо, а очите й гледаха трескаво тавана. Раненият й крак беше неестествено изпънат.

  – Боли ли те? – попита притеснено Мартин.

  – Боли ме – отговори с треперлив глас тя, като бавно извърна главата си към него.

  – Можех да те убия. В последния момент реших да не те удрям по главата. Глупачка такава!

  В този момент очите ú проблеснаха, а устните ú се изкривиха в измъчена усмивка. Тя се загледа в треперещите си пръсти, а след това сви ръцете си в юмруци, сякаш за да прикрие треперенето.

  – Ще извикам Бърза помощ – каза Мартин с равен глас.

  – Не – отвърна стреснато тя.

  – Сега пък какво има? Мислиш, че нищо ти няма ли?

  – Онези сигурно са някъде наблизо. Ако видят линейка, ще разберат, че нещо не е наред и тогава...

  – И тогава? Какво?

  – Ще убият брат ми.

  – Те, доколкото разбирам, винаги могат да го убият.

  – Ако получат това, което искат, всичко ще е наред. Познавам този тип хора.

  – Не се и съмнявам. Слушай ме сега внимателно! Може би постъпвам ужасно глупаво, но ще ти дам този диск, стига да го намеря разбира се. Ти ще ми обясниш какво да търся.

  – Да – каза тя и в очите ú се появи надежда.

  – Но ще направя копие и ще ти дам него. Оригиналът остава тук.

  Тя кимна замислено. – Добре.

  – Първо обаче ще извикам Бърза помощ. Когато дойде линейката, ще си получиш диска.

  – Не.

  – Защо ли изобщо се разправям с теб. Трябваше просто да се обадя в полицията, за да дойдат да те приберат – извика гневно Мартин.

  – Трябва да отида на уговореното място точно в седем сутринта. Ако не отида...

  – Ами ще отидеш, какъв е проблемът? След като те прегледат, ще отидеш. Всичко се нарежда чудесно. Не е ли така?

  – Не е.

  – Вече не ми издържат нервите. Какъв е проблемът?

  – Ако вляза в болница, няма да мога да отида на срещата в седем часа.

  – Нещо не мога да вдяна.

  – Ще ми сложат упойка, кракът ми е счупен.

  – Счупен? Откъде знаеш?

  – Чух как изпращя. Усещам стържене, изтръпване. Счупен е. – Тя затвори очи и стисна зъби. Изпод клепачите ú се процеждаха сълзи.

  – Какво ще правим сега? – измрънка Мартин и започна да кърши нервно ръце.

  – Аз уча за ветеринар – каза тя.